29 June, 2017 - No Comments!

Сигурно и вие обожавате да зяпат в монитора ви

Относно това колко свободно време ни остава през един работен ден (ама честно), как да подредим клетите кандидати за работа по време на интервюто и какви мерки да вземем ако не искаме офисното фън-шуй да се превърне в един голям, голям… концлагер.

Познавам хора, на които, що се отнася до служебните им задължения, задачите за седмици или месеци напред са им ясни още в самото начало на всеки нов проект. Тези хора винаги имат поне час-два свободно време докато са в офиса, а понякога и по цели дни, в които просто трябва да присъстват на работното място. Някои го използват, за да свършат нещо “на частно” за някой лев отгоре, други просто си клатят краката и сърфират безцелно из мрежата, гледат забавни клипчета и коментират из Facebook, а трети се правят, че вършат някаква работа, побутват лека-полека, така да се каже. Тези последните явно някой ги следи зорко какво вършат. Или пък те просто така си мислят.

Аз, например, съм от хората, които дори да са си свършили всичко в срок, дори всички (колеги, началници и прочее) да са доволни и да виждат резултатите, винаги им идва отвътре да се притеснят ако, например, си пуснат да гледат някой клип от YouTube на слушалките докато още тече работния ден. Има го постоянното чувство за вина, от което цялото ни общество е болно — дали някой ще види, дали останалите, които в момента имат много работа, няма да се обидят и да ни намразят, дали няма да нахлуе шефа в стаята и да ни смъмри, дали някой постоянно не ни зяпа в монитора?

Закон на Мърфи: случва ми се да си пусна някоя страница със забавни тъпотии във Facebook точно 3 пъти седмично за по 10 минути. Е не знам как, ама шефът ми точно тогава уцелва да влезе в стаята - и трите пъти!

Като се замисля, има периоди, по време на които средно на ден ми остават около 2 или 3 свободни часа. Ако имам 'power', 1/2 от тях използвам за допълнително дооглеждане на вече свършените неща, друг път за учене на нови неща. Останалата половина от това време, което понякога ми остава, обаче, много ми се иска да изпозвам за себе си — да прочета или свърша нещо от онези неща, които се явяват останалата част от моите хобита и пак са до голяма степен свързани с професията ми (а, за щастие, поне професията ми е свързана със 70% от хобитата ми). Ако го правех, бих си спестил час, час и половина време от вечерта, когато съм вкъщи и бих използвал това време, я за да сготвя, я за друг вид забавление — като, например, да излгедаме някой филм с любимата. Филм рядко си пускаме да гледаме, защото да не отделим време за готвене, почистване, подреждане, пране, самоизпиране и т.н. няма как, но останалата част от вечерта така или иначе използвам за онези, моите си неща, защото меракът си е мерак… и ето че станало време за лягане. И пак никаква не я свърших. И изобщо какво лягане - едва си мигнал и трябва да ставаш.

Ако използвах свободното време на работа за част от вечерните творчески занимания, времето след работа щеше със сигурност да ми е достатъчно. Само че, защо не го правя? Защо не използвам тези час-два?

Причината е отново онова тягостно чувство — някой ще ме види, някой колега ще проточи врат и ще си помисли, че се скатавам (че даже и ми плащат за това), друг ще ме смъмри или пък после ще ме изклюкари “по високите етажи”. И какъв е резултатът — човек го е страх да отвори един нов прозорец в браузъра си и да прочете поне 2–3 интересни статии, да си поровичка във фейсбук (или в носа) или, изобщо - да прави каквото и да било, което не е свързано с работата. Започва се едно подскачане по виртуалните прозорци — аха отвориш нещо да прочетеш и изведнъж някой влезе в стаята; хайде alt+tab и да се вижда, че Photoshop е отворен и че работата кипи с пълна сила (много е важно да си си нагласил нещо по работа като предпоследен отворен софтуер, за да може alt+tab на мига да свърши магията и да те върне където трябва). И тъкмо когато въпросният нарушител на спокойствието излезе, хайде пак в браузъра да си дочетем статията. В този момент някой се надигне да отиде до тоалетна или да ходи да пуши навън, мине ти зад гърба и хайде пак същото упражнение. От всичко това човек накрая е толкова изнервен, че просто отива да си вземе едно кафе и да изпуши 3 цигари една след друга — за това поне никой няма да ти каже и "копче", защото всички го правят.

Сигурен съм, че 90% от хората са изпадали в подобни ситуации и даже изпадат в тях всеки ден. Само че аз си мисля друго — дали в повечето случаи сами не си внушаваме, че другите около нас биха имали токова против факта, че имаме свободно време, както и някакви претенции относно това как точно го оползотворяваме? В такива ситуации можем да си кажем — я да пробвам наистина да видя какво ще стане. Само два или три дни. Ако има проблем, то ще стане ясно. Все някой ще ми направи забележка и поне ще знам, че така не бива. Да, но нашият мозък е коварно човече и веднага ще измисли нещо от сорта на: “Да бе, да. Забележки! В България хората не правят забележки. Ще ти гледат сеира ден, два, месец, ще ти се усмихват приятелски насреща, а в главата си ще злобеят срещу тебе, ще се навиват като пружина всяка вечер, ще се пукат от яд и горчилка, докато накрая не им кипне, пружината не изскърца “не мога повече” и не започнат да кроят коварен план как да ти подлеят вода, да ти намажат ските и да те пуснат по стръмното.” Нещастните хора мразят щастливите. Баси, колко съм мъдър...

Преди много, много години, в един офис, спомням си, че се бях разбрал с тогавашния ми работодател, че на работа мога да идвам по-късно — 10:00, 11:00, 12:00. Това беше така, защото много често оставахме да работим до късно, помагал съм си и от вкъщи, работили сме и по нощите, пътували сме по разни градове, трудили сме се събота и неделя, че и по празници. Такава ни беше работата и много си я харесвахме. Но имаше и колежки, като секретарката, например, чиято работа беше да идва в точно определено време рано сутрин, да е дежурна на телефона и да бъде в офиса, от понеделник до петък. По празници си знае - винаги почива, събота и неделя не я търси — както си му е реда. Което ми подсказва колко се чудехме с колегите кой ги ръси тия срамни косми върху тоалетната чиния - сега знам кой е бил. Явно, от толкова бачкане и преумора е нямала време да си тегли бръснача редовно... Та, след време тя започна лека-полека да мрънка пред началството, задето трябвало всеки ден да става в 6:00, за да дойде навреме в офиса в 9:00 (понеже живеела на майната си), а някои “като онзи там” как така си позволявали да идват, когато си искат?! Ами може, как да не може — моята работа е творческа, често бяхме и в движение по задачи, на практика, мисля за работа почти денонощно, а ти си знаеш обедната почивка в 12, знаеш си, че като чукне 18:00 си вдигаш чантичката, шапката, гащите и дим да те няма (то нали само това и чакаш цял ден, тъй както още от понеделник започваш да чакаш да стане петък). В крайна сметка — работиш като офис-мениджър (демек, секретарка), би трябвало да ти е ясно, че задълженията ти са такива и трябва да работиш по график. Както и да е — мисълта ми е, че хората сякаш са по-склонни да гледат в чуждото канче. Не че ако аз дойда в 8 сутринта, нейната работа ще се облекчи или ще й стане по-приятна, но по някаква причина със сигурност ще се чувства “по-малко” прецакана или поне не единствената прецакана. Другото, което няма как да не си направя като извод за нея е, че по всяка вероятност изобщо, ама изобщо не си харесва работата. Както и да е, тия мрънканици е редно да се решават от началството.

Та, мисълта ми е, че след подобни случки, човек определено няма как да не си помисли, че ако вземе да свърши нещо полезно за него самия в работно време, ще има поне една злобна дребна душица, която да има нещо против. Нищо, че си изорал цялата нива преди това. Ако ви се е случвало да работите в подобни условия, със сигурност знаете за какво говоря. Ако ли не - блазе ви на девствеността.

Не че и те не го правят — всеки може да се сети за поне два случая, в които сме имали от онзи тип колега (а дали и самите ние не сме били така), който само чака момента никой да не го гледа, влиза си във Facebook-а и забравя да излезе докато някой не го потърси за нещо или не го посрита да си свърши работата по-чевръстичко. Представяте ли си каква наглост — този човек (който може да сме и самите ние) си позволява да полентяйства даже и преди да си е свършил задачите за дадения момент?! Лошо няма, освен едно — този тип хора, ако да кажем стоят на съседното бюро, не биха имали абсолютно нищо против ако и ние правим така. Даже биха го предпочели — ще имат съмишленик по мързел и ще се чувстват една идея по-малко виновни, задето се скатават. “Хайде стига! Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат. Ще им работя аз на тия. Че то това моето пари ли са?” И да, биха ни предпочели за “ортак” във великото дело да си загубим няколко часа от живота в правене на нищо, но как биха реагирали ако извадим  лист и молив и започнем да се упражняваме, например, да рисуваме по-добре човешки череп? Ами, много просто —  ако не са хора като нас, които искат нещо да научат и да се развиват, ако са от хората, които не си харесват работата (и изобщо не знаят какво искат да правят с живота си) и работят само защото “еми, копеле, трябва да се бачка в тоя скапан живот, няма начин!”, ако нямат никакви хобита и любими занимания, или пък от безцелно наливане с бира по паркове и кръчмета все “няма време” да се науча да пиша програмен код, да решавам биквадратни уравнения или да покарам мотора си, да превъртя еди-коя-си игра (или каквото там им е хобито, което са оставили да прашасва в някой гардероб) — то тогава бързо ще се окаже, че не сме от тяхната партия и със сигурност няма да погледнат добре на това, че се занимаваме с нещо допълнително, с нещо наше си.

За щастие, отдавна вече у нас има и много фирми - най-често чуждестранни, за съжаление - при които се държи на свършената работа и подобни притеснения отпадат. Но, ако доскоро сте работили в среда, сходна на описаната от мен по-горе, много е вероятно в началото кофти навикът да се озъртате през рамо да ви преследва още известно време, дори след като отдавна не се намирате в такива условия.

 

Как да си подредим работното място?

Лично аз много мразя работни пространства, в които мониторите са обърнати да “гледат” към вътрешността на стаята, а хората, които работят, трябва да са с лице я към някоя стена, я към прозорец.

Причините са очевидни и няма да ги изброявам, но ще кажа, че никой няма полза от изнервен работник. Познавам хора, които не ги притеснява толкова ако зад гърба им постоянно снове някой, но те са единици. Повечето, които съм питал (включително и такива, които имат лукса да са "шефче"), независимо дали имат свободно време за социални мрежи и други занимания през деня или са затрупани от работа, не са никак ОК с факта, че всеки може да наднича в екрана им.

Често имам периоди, в които най-сполучливите реализации на проекти по работа съм осъществявал вкъщи след работно време. Има го и това, което може би доста художници биха потвърдили — а именно, че изобщо не обичам да показвам дадена творба (или друг творчески проект) преди тя да е готова поне за първоначален оглед. Творенето е интимен процес между човека и листа хартия (или съответния му дигитален еквивалент).

Представете си ако със съпругата или съпруга си сте решили “да работите за бебе” и на всеки опит около леглото ви се намират няколко приятели, които се надпреварват да дават акъл: “Не така, не от там! Това така няма да стане, дай да ти покажа как се прави!”.

Чувството, когато някой ви гледа, докато още творите, не е много по-различно, да ви кажа. Иде ви да станете, да им метнете един стол над главата и да изкрещите: “Млъкни, бе простак! Не е готово още!!!

Ето защо, най-добре е - ако сте в позиция да заявите желанията си, разбира се - още в началото да споделите, че предпочитате никой да не ви наднича в екрана. Ако директно не ви кажат, че сте "педераст", значи е минало добре.

Ако не е възможно в самото начало, може би след като малко се опознаете с хората на новото работно място, в даден момент ще можете да заявите, че настоящата подредба не ви е съвсем по сърце. Естествено, има и случаи, в които 20 души са нагъчкани в малък двустаен апартамент и просто няма какво да се направи.

Ако пък сте работодател и да кажем обзавеждате нов офис никак няма да е излишно да помислите по този въпрос с подредбата на бюрата и мониторите в името на комфорта на хората, с които ще работите. Не съм бил работодател и повечето такива хора сигурно си имат далеч по-големи грижи от кой къде го засърбяло и заболяло, но ако някой случайно се поинтересува, нека знае... Да, да, знам - и аз съм "педераст", нали?

 

Аналогична е и ситуацията с провеждането на интервюта

Навремето, когато учех психология, в университета ни обясняваха, че с пациент в клинична среда най-добре се разговаря ако го поставим да седне встрани от нас, а не срещу нас.

Знам, че на интервю за работа не малко значение има и това да поставим кандидата под леко напрежение, но сядането един срещу друг винаги създава усещането у човека, че е на изпит.

Аз, обаче, си мисля, че няма нищо лошо да го предразположим малко повече като го поставим да седне странично от нас. Кандидатът така или иначе най-вероятно вече е не малко притеснен от факта, че е на интервю и ако има акъл в главата, добре осъзнава, че е тук, за да бъде притеглен и измерен, така да се каже. Но пък, ако го предразположим да се поотпусне, може и по-лесно да се разговори, както и да “изтърве” неща от устата си, които би споделил само с човек, когото чувства малко по-близък. А тези неща понякога могат да ни помогнат по-лесно да се ориентираме за това що за птица е той и дали би се вписал добре в нашата фирма.

Друго нещо, което отчитам като грешка при някои интервюиращи, винаги е било наличието на случайно (може и не съвсем случайно) мотаещи се, влизащи и излизащи хора в помещението, където ме интервюират. В една от тези ситуации, например, трябваше да отговоря на въпроса с очакваната от мен заплата, а някъде в дъното на стаята на телефона си цъкаше някакъв 'калъф' от фирмата. Най-вероятно е ставало дума за едно прекрасно човешко същество, но когато (волно или неволно) го сложите в ролята на някой, който ни притеснява с присъствието си, не може да се очаква да си мислим много хубави неща за него в момента, нали? Как мога да съм сигурен, че той няма да се окаже бъдещ мой колега от отдела, работещ на сходна позиция и после да ме гледа накриво ако, да речем, се окаже че съм започнал на повече пари от него. Изобщо, не е добре заплатите да се обсъждат и знаят, но за това друг път.

В други случаи, най-често в агенции за подбор на IT-кадри, ми се е налагало да ме интервюират в обща заседателна зала, която обаче няма никакви стени и всички, които са във фоайето — включително и останалите, чакащи ред да “влязат” на интервю — чуват какво казваш. Не претендирам за дълбоко запознат с психологията по подбора на персонал, но момчета и момичета — не се прави така. Освен, разбира се, ако целта ви е максимално да поставите кандидата в стресова ситуация или пък да видите как се справя с говоренето пред хора, което в нашата сфера не е толкова масово.

И за финал, ако нищо не разбрахте от статията, то можете поне да си извадите няколко полезни съвета в случай, че толкова мразите някой човек и искате, давайки му заплата, да си платите удоволствието само за два-три месеца да му съсипете психическото здраве, а именно:

  1. На интервюто за работа го сложете срещу вас;
  2. Отворете всички врати на помещението, където ще го интервюирате и заповядайте на разни случайни хора да преминават през стаята и да се навъртат по коридорите;
  3. Карайте го да ви поговори на английски или друг чужд език и гледайте по време на всички важни въпроси, най-вече този за заплатата му, наистина да има поне още един случаен в стаята;
  4. Като го наемете на работа, сложете го в стая с много хора, ако може такива, които изобщо не му разбират от професията;
  5. Сложете го да работи с лице към някоя стена или прозорец;
  6. По този начин всички ще могат да му надничат в монитора, а и дори да няма желаещи, той постоянно ще има неприятното усещане за вперени в гърба му очи;
  7. Ако сте му дали творческа задача със срок за показване на първи вариант другата седмица, всеки ден поне веднъж минавайте зад гърба му (ако може още тъкмо като сяда на мястото си сутринта) и го питайте “Я да видя докъде си стигнал? Готово ли е? Що не е готово? Няма време! Кога ще е готово?”
  8. Ако ви отговори учтиво и любезно кога точно ще е готово, покажете му, че сте безкрайно недоволни и че сте очаквали вече да видите резултати. Не забравяйте и после да отидете в другата стая и да му се разсърдите, без той да подозира. Сърдете му се, докато можете, а като ви мине - не се отпускайте, опитайте да му се разсърдите още по-силно, за да му внушите накрая чрез телепатия, че е некадърник. Това неминуемо ще се инкорпорира и във вашата аура и той няма как да не се почувства последния нещастник на планетата, когато минава покрай вас.

Но ако след половин година не е напуснал или не ви е убил, дайте му медал и го пратете на минерални процедури в Павел Баня малко да си почине, а вие най-добре ходете да станете директор на затвор — ще ви ходи. Гласът на усмихнатата фармацевтка зад касата: "Дюрекс" от най-късите беше за вас, нали?"

Ако пък сте се издразнили на някой колега, който е от IT-отдела и постоянно ви се струва, че не работи достатъчно, че скатава и го раздава голямо гъзе, както и че сякаш не е честно вие да имате фиксирано работно време, а той да идва и тръгва, когато си иска — отидете при шефа, кажете да го уволни и поискайте да вършите и неговите задължения — разбира се, без какпка претенции за увеличение на вашата заплата, а просто ей-така. Защото сте добра душа, а пък и за да му е гадно на Вуте. Хора сме, все пак...

(София, юли 2015 г.)

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

Published by: jdbones in Юлешки истории