28 June, 2017 - No Comments!

Да се усмихваш на хлебарките

Просто трябва да се огледате и съм сигурен, че и вие ще ги забележите. Появил се е нов вид зомбита. Съвременното зомби не е ухапан от мъртвец човек, а такъв, който по принцип също нещо го хапе, но не е много ясно точно какво. Подозирам, че е или щъркелът, или нещо по-лошо.

Скулптура на Gustav Vigeland в Осло (фрагмент)

Направете си експеримент. Бъдете в наистина добро настроение. Отидете на работното място. Ако имате такова, де. Ако ли не, просто прекарайте седмица-две в някой офис. Като се разминавате с хората по коридорите, усмихвайте им се най-искрено. На мен, например, не ми е трудно, тъй като това ми идва от вътре (да се усмихвам, не да ходя по офиси).

След като им се усмихнете, си направете статистика колко от хората ще ви отвърнат със същото. В моя случай, това се получава много рядко и е по-скоро изключение. Направете го и на улицата (не вадете изречението от контекста, че рискувате да ви арестуват за непристойно поведение). В повечето ситуации най-вероятно ще получите в отговор тъп овчи поглед. В най-добрия случай, разбира се. Може също така и да ви отвърнат с поглед от типа: “К’во ми се хилиш насреща, бе кретен?!”. Или просто да ви погледнат сериозно за секунда и да отвърнат поглед от вас сякаш сте нещо между нищо неразбиращо детенце, което живее в пълно безгрижие и лумпен, изтърван от лудницата. Ако сте мъж, на улицата може да ви помислят и за педераст, ако случайно пред погледа ви се изпречи друг мъж. Предполагам също, че по-смелите може и да ви бият. А по-хитрите направо да си ви наебат, да ме прощавате. Ако се усмихнете на мацка тип “кифленце”, забележете как първо ще ви забележи, а след секунда ще спрете да съществувате. Бъдете сигурни, обаче, че със сигурност е консумирала усмивката ви. Тук искам да поздравя пък другите мацки, които открито се радват на усмивката на непознат.

Предполагам, че е нормално за хората да смятат, че техните проблеми са по-важни от тези на другите. В едно интервю King Diamond беше казал, че човекът, който се е наредил за хот-дог и точно преди да дойде неговия ред, кетчупът свършва, се чувства не по-малко нещастен от семейството, което е загубило бебето си, например. Та, тогава, хич не е учудващо, когато видят колко сте усмихнат, хората да си помислят, че нямате никакви грижи на главата. А то, че не е така — не е, и вие много добре си го знаете. Ама просто сте един лъчезарен и позитивен човек, който не смята за нужно да хвърля сянката на грижите си върху всички останали, та да не би случайно на света да остане някой, който не е разбрал колко ви е трудно и че в момента не бива да ви закачат. Не. Вие сте си усмихнат и винаги намирате нещо хубаво в ежедневието си, което да ви зарадва.

И въпреки това, доста е съкрушително усещането при ситуации, в които влезеш някъде, усмихнеш се на някого, кажеш му здрасти, а оно те гледа като въглища и ти мълчи като пън. Много им е тежък животът на хората. И да знаете, че вие сте им виновни. Държат и вашето настроение да се изравни с тяхното. Не сте от една партия ако сте на кеф. Те са просто едни единици, които ходят на едно място, на което не искат да бъдат, за да правят нещо, което не искат да правят. Лошото е, че тая нагласа е заразна. Защото вие, на свой ред, като едни позитивни хора, не искате да ходите на мястото, където пасат кеселяците от гореспоменатото стадо. Ама пък, от друга страна, сте си безкраен оптимист и си го причинявате с нова надежда всеки ден. Така...

А сега си направете и друг офисен експеримент. Отдъхнете си за момент от това, с което се занимавате, надигнете глава и огледайте останалите. Обърнете внимание на това какво им е изражението, докато са потънали в работа. Гаранция ви давам, че констатацията ви ще премине от много намръщени физиономии, през безизразни лица, та чак до безкрайно измъчени, откровено отегчени или изтощени на вид хора. Но ще е цяло чудо да видите някой усмихнат, ей-така макар и съвсем леко. Говорим за времето, през което хората извършват работа, а не докато четат виц в интернет, например.

Това не го знаете, но докато си правехте последния експеримент, аз пък помолих всички останали да ви наблюдават докато вие самият работите. Поздравявам ви, защото и аз ви наблюдавах и видях, че се усмихвате на работата си! Но знаете ли какво ми казаха останалите за вас накрая? Че сте невменяем.

В този ред на мисли, не разбирам защо трябва да сме толкова сериозни, когато сме на работното си място. Всъщност — разбирам. Правим го най-често, за да е ясно на всички колко… каквото там сме решили, че трябва на всяка цена да им е ясно. Не става дума за потънал в креативни размисли човек. Говорим за това колко е важно да занимаваме другите със себе си. Дори когато не общуваме директно с тях. Но хора всякакви. Та и аз — един от тях. Моето мнение е, че ако се усмихваш на работата си, после и тя ще ти се усмихне. Но моята си е такава — творческа. Само да вметна, че някои от илюстрациите, над които се трудя, включват елементи като малки сладки, тлъсти и черни хлебарчици. Аз и на тях се усмихвам. Не защото обичам да ме лазят, а защото добре се вписват в конкретната композиция и постигат желания ефект.

Време е за още един експеримент. За него, обаче, предполагам, че даже не е нужно да правите наблюдения, а просто да извадите няколко примера от времето на трудовия си стаж до момента. Но тук и офис не ви трябва — на улицата е същото. Сещате ли се за онези, които ходят като директори по цял ден? Ако си направим статистика, най-често ще се окаже, че като директори ходят хората, които са най-далече от тази длъжност — и като професия, и като умения, както и като потенциал и качества. Амбициите… глупости - фантазиите, обаче, са голяма сила. И така, с всяка директорска крачка, която направят, те се отдалечават все повече от мечтата някога да бъдат директори (понякога, за жалост, стават и големи грешки и тогава Адът идва на земята). Ама, може пък и аз да съм тъп и нищо да не разбирам. Възможно е, все пак, тези хора много добре да си знаят, че никога няма да са на ръководна длъжност и точно затова да си създават тази паралелна реалност, където те, всъщност, са си баш директори — било то и за съвсем малко. Не докато са си на бюрцето и работят, а докато крачат по коридора. На път за кенефа, да речем. Колко е яко да се изсереш! Мощно! Точно както го правят директорите по цял свят! Нека да е и миризливо!

И точно там, клечащи над гърнето, докато с блаженство и топовни залпове се сбогуват с храната от снощната си вечеря (или пък с обяда, ако мелят по-бързо), фантазията им разцъфва в най-пълната си сила и из въздуха се разнася аромат на рози и виолетки. Цветчетата политат нагоре, подети от топъл летен вятър, таванът на WC-то става розово небе, тоалетната чиния се превръща в трон, в огнена колесница, дърпана от знойни кентаври, а възседналият я “директор” се понася над гори и полета, пълни с неговите трудещи се роби, които той шиба неумолимо със златния си камшик (директор сме, все пак, няма да се излагаме с евтини кожени бичове от SexWell), а те стенат и пъшкат и пълнят касичката му с милиарди левове. Но добре, че ги има пръдните, та да ни върнат рязко на земята. И така, всички тези директори в проекция, отново се озовават в тясната кабинка сред аромата на собствената си реалност. И какво да правят сега? Искат, не искат — позабършат сълзи и задник, обуят си потурите, измият си ръчичките и хайде обратно на бюрцето. Пък знае ли се, един ден… Защо ли се сещам как по неписан закон старите в казармата някакси трябва да гърчат новобранците, а новобранците като станат стари кучета — да правят същото със своите новобранци. За да не се чувстват минати от съдбата. Тоя тип хора си умират в ръчичките им някой ден да паднат други хора, върху които ежедневно да повръщат егото си и да издевателстват над тях. Може би и затова никой не ги прави директори. “Ха-ха”, скъпи мои! Земя на слепци.

И как после очаквате тези хора да отвърнат на малоумната ви, според тях, усмивка? Хич не им е до това. Не им се усмихвайте. Не ги подстрекавайте. Те ще искат да ви убият! Задето ви е хубав деня, задето се кефите на работата си и обичате дома си. Задето нещастието на другите не ви е необходимо като основна съставка, за да забъркате вашето добро настроение. И бъдете сигурни, следващия път, когато ги видите да се запътват към санитарния възел, че в главата си те го правят — убиват ви. По най-жесток начин. А който мечтае за нещо, то рано или късно се сбъдва. Няма нищо по-силно от мечтите. Жалкото е — но не за мен и вас, разбира се — че някои мечтаят на другите да им е винаги поне една идея по-зле, отколкото на тях. И го правят — като ви наврат в един офис с тях, на всяка ваша усмивка, получила отровен поглед, се пада по нещо умиращо във вас. Незнайно как, вие, обаче, без да се напъвате, намирате сили да сте усмихнати отново. Те да си мечтаят за нашата смърт (не физическа, а емоционална, разбира се). Ние пък ще си мечтаем за наши си, хубави работи:

  • красива илюстрация
  • доволни клиенти
  • морски полъх
  • чашка узо
  • пеперудата на прозореца
  • усмихнатият човек, който е дошъл на среща в офиса
  • петуниите на терасата вкъщи
  • продавачката на цветя със страхотното чувство за хумор
  • смешните задни лапички на нашата котка

…ама я почакай, ще кажете — това са все неща от реалността!

Браво и честито, казвам аз. Добре дошли! 🙂

И тогава, как пък на нас да не ни стане смешно, когато видим един панаир от хора, които са точно като живите мъртви. Нали се сещате как ходят зомбитата по филмите — най-често с един почти безжизнен и накуцващ крак? Бавно и в транс, с една единствена цел — да докопат мръвката, тоест — нас, да я ухапят и тя да стане като тях. Е, и нашите съвременни зомбита не са много по-различни, само че крачката им е една такава… как да ви кажа, някакси по-директорска. По-важна.

Вижте ги само, бе — в днешно време директорите май станаха повече от работниците. Дуят се като пуяци и се множат като роми от цигански произход. Интересно е как не се сблъскват челно по улицата, заети да изглеждат важно и сериозно. Всички те искат едно — да са по-различни, по-важни и по-свободни от останалите. И го правят — като си купуват телевизори, лаптопи, смартфони, със злоба се борят за повишение на заплатата — като всеки друг.

Можете да ги видите навсякъде. Сетете се за тези хора:

  • младият момък, който е гепил BMW-то на тате, за да повози гаджето и демонстративно да паркира пред… кварталното кафене, където с цялото си състояние от 5 лева и 10 стотинки (събирани с две седмици къртовски мързел) да почерпи момичето си шишенце количка и чашка кафенце и двамата да търкат дивана на кръчмата цели три часа; отличителен белег — държи се със сервитьорите, тъй както си мисли, че трябва да се държат английските лордове с прислугата си — отвратително
  • господин никой, по китайски да го наречем бай Хуй, който работи Бог знае какво, Бог зне къде, събрал 1000 лв. и завел жена си за 4 дни на Слънчев Бряг с ваучер от Грабо — в хотела, където никой не го познава, крачи важно-важно из фоайето с пешкир на рамото (май е бивша тениска) и гордо размахва космат шкембак на плажа. Там — на захабена хавлийка, точно някъде около вашия шезлонг. Краде ви от сянката на чадъра и на висок глас говори положително за себе си и отрицателно за всички останали. Нарича хората с шезлонзите “балъци” и не го притеснява, че около него е пълно с такива. Горд е и се хвали с ентерпреньорските си умения и новия супер-успешен стартъп, с който се е захванал — незабелязано да краде крушката от стълбището на четвъртия етаж на блока и да си я завинтва в банята
  • клиентът в магазина на опашката пред вас, който хвърля парите на касиерката като салам на куче
  • младото пишлеме, което се е лъснало с гъзарско костюмче от “Всички оферти” и луксозни мокасини от “Fashion Supreme”, търчи с чантичка с лаптопче и изражението му излъчва важността и сериозността на задачата му, на която всички вие — другите хора по улицата — сериозно му пречите, като му се мотате из краката. Шефът му е обещал повишение — незнайно с колко, незнайно дали и кога, а настоящата задача е много важна — да пусне числата на шефа в близкия тото пункт, че днес е последен срок! Но един ден…
  • сериозността на пича в банката, който е дошъл да внесе 50 кинта към двегодишния си кредит, изтеглен за нов телевизор — и той е лъснат като онзи от горната подточка, държи се отвисоко с жените на касата и очевидно им е сърдит, че го обират до шушка и го оставят само с 550 лв. до края на месеца. Гледате костюма му, предприемаческия му дух, гледате и себе си в отражението на стъклото на касата  — с къси дънкови панталонки, семпла тениска и невзрачна раничка на гърба, където незабелязано носите някакъв си там MacBook Pro и с облекчение си отдъхвате, че пичът е преди вас на опашката и няма да види как непринудено теглите пет бона от сметката си, за да ги прахосате безотговорно за безсмислено пътуване до Тенерифе — щеше да ви стане много гузно, а той сигурно щеше да ви убие после, нали?
  • front-end дивелъпъра в кавички, който не е съвсем наясно за какво служи css-a, но е сърдит на целия свят, че вече от пета работа го уволняват още след третия месец — отива на ресторант с приятели и на висок глас разправя как всичко е адски скъпо, сервитьорките обвинява в мързел (така че добре да го чуят), а каквото и да поръча — все не му е вкусно, както и все му е малко и грамажът не съответства на този, описан в менюто. Държи да изчисли всичко в сметката с калкулаторчето на смартфона си до стотинка и то три пъти, че да не го преебат случайно. Накрая ги хваща, че са надписали сметката с една филийка хляб и ги кара да я преизчислят. Казва на приятелите си, че е против да се оставя бакшиш “на тия”. Накрая си тръгва още по-недоволен, отколкото е дошъл, но поне е захранил резервоара си за производството на лайна на следващата сутрин… и с тях сигурно ще се раздели с нежелание, защото и те му се свидят
  • продавачката, на която сте й виновен, задето сте влезли да си пазарувате от нейния магазин и да й отваряте излишна работа по никое време за едното нищо (тя, всъщност, не знае, че сте влезли за бутилка Джони и бонбони Рафаело - както обича да обобщава Ути в края на рецептите си: "Само за 175 лв. и 90 стотинки" - е, вие си излизате в търсене на по-любезен магазин и тя така и нищо не рзбира)
  • тлъстият тулуб на тротоара, който ви вижда, че сте с две тежки торби в едната ръка и трета в другата, но върви право срещу вас и не се отмества — правите го вие, за да не ви отнесе
  • излизате от магазина и задържате вратата, за да може да мине жената, която иска да влезе да си напазарува — тя не ви благодари, не поема дръжката на вратата, не ви погледжда, а директно си влиза, все едно вие и без друго сте длъжен да й служите. От една страна се чувствате като портиер, от друга — осъзнавате, че не сте такъв и че току-що са ви преебали с 5 кинта

Сигурно се сещате и за други такива.

То, разбира се, си е тяхна работа — кой за какъв се взема. Но, докато още има време, моля ви… някой да ги предупреди, че тоалетната хартия скоро ще свърши, а и като гледам — лайната вече полетяха към вентилатора. Аз изчезвам, макар че май е късно. Но нищо. Аз и осран мога да си се усмихвам!

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

Published by: jdbones in Юлешки истории