All Posts in Юлешки истории

10 September, 2017 - No Comments!

Мийте ги тия пу*ки, бе!


...или защо е жизненоважно да си образоваме персонала

При написването на тази статия не е наранен нито един рекламен агент. Но след прочитането й, това може да се промени.

Подобна статия без примери от практиката няма как да мине, но при тях образите са събирателни, а половете и имената им (ако се споменават такива) са умишлено променени. Ако все пак решите, че се разпознавате в някой от тях, възможните сценарии са няколко, като не е изключена и проявата на коя да е комбинация от тях, а именно:

  • да се замислите над някои неща и да повишите ефективността си на работното място;
  • да видите, че авторът не е прав и с усмивка да подминете глупостите, които е писал. Но имайте предвид, че написаното се базира на натрупан опит, така че той винаги ще се радва да оставите коментар с мислите си във формата за коментари под статията;
  • да решите, че става дума конкретно за вас и да тръгнете гузен негонен да бягате;
  • да се обидите. Ето един добър материал, с който да се научите как да НЕ бързате да се обиждате.

Четете на ваша отговорност!

Хората не са виновни.

Но не са виновни и хората, които трябва да работят с тях.

Да погледнем един пример с ето този (примерен) дизайн:

...който на повечето монитори ще се покаже, да речем, ето така:

Виждате как рекламата излиза извън видимата част на дисплея на монитора и повечето потребители, освен ако не са с хубави и големи монитори у дома (а процентът на такива хора, за жалост, далеч не е толкова висок), няма да могат да видят цялото послание в рекламния материал.

За поместването на този тапет на сайта от примера по-горе е протекъл следният сценарий, който може да бъде описан най-грубо по този начин:

  1. Агент на клиента, който желае да поръча излъчването на банер рекламата в сайта ни, се е свързал с нашия рекламен отдел (да приемем, че става дума за редовен клиент, който е добре да се задържи и занапред).
  2. Договорени са период и честота на излъчване и съответните цени. В цената не е договорена изработката на рекламата от наша страна, т.е. клиентът поема отговорността сам да изработи рекламните си материали и после да ни ги изпрати, за да ги поместим при нас чрез банер системата, която използваме за управление на рекламните позиции в сайта си.

Дотук — добре. Къде, обаче, сбъркахме?

С мен се свързват нашите рекламни агент(к)и, които казват, че клиентът не е доволен от начина, по който се показва рекламата му при нас. Поглеждам за какво става дума. Ами, разбира се! И аз да бях, и аз нямаше да съм доволен, особено пък като съм си платил за "нещо", а получавам само "не" без "що"-то. Молят ме да “направя нещо”, за да се оправят нещата. В първия момент псувам клиентите на ум, както и ми става смешно колко са некадърни някои дизайнери зад граница (в примера, за който се сещам тук, централата на въпросния клиент бе в съседна нам държава). Казвам на нашия отдел “Реклама” да помоли техния отдел “Реклама” (надушвате ли вече през колко потенциални развалени телефона обикновено минават подобни поръчки, когато работим в голяма компания?) да ми изпратят работните файлове, за да имам достъп до всеки елемент от тапета по отделно.

Междувременно, нека поясня какво се е объркало още в началото. Когато нашият отдел “Реклама” е контактувал с техния отдел “Реклама”, от наша страна никой не се е сетил да изпрати ето този файл (примерът е недействителен и служи само на илюстративни цели към настоящия материал):

Този файл представлява снимка-макет със safe-зоните, които указват на какво разстояние от краищата на основното съдържание в нашия сайт е добре да се поставят важните елементи от wallpaper рекламата, за да е сигурно, че посланието ще достигне до потребители с всякакъв вид размери на монитора. Приемаме, че ширината на основния content на сайта е 960 пиксела (все пак примерът е от миналото). Ако поставим важните елементи в разстояние 147px от края на основното съдържание в сайта, те ще бъдат видяни от максимален брой потребители — хора с резолюция на монитора (по ширина) от 1280px или повече. Разбира се, има и хора с по-малки монитори, но тенденциите са такива, че тях ги приемаме за неплатежоспособни (щом ползват излезли от употреба монитори) и, съответно, няма смисъл да рекламираме продуктите си пред тях (което, досещате се, не е съвсем така, но наистина — ако са с толкова малки монитори, че не могат да видят нищо, което се намира във фоновото пространство около съдържанието на уебсайта ни, нямаме голям избор освен да ги “прежалим”). Ако, все пак, това разстояние не ни е достатъчно, за да изглежда рекламата ни добре, можем да си позволим да изпозваме отстоянието от 337 пиксела от рамката на основното съдържание в сайта като тук рискуваме да изгубим процента хора, чиито монитори са с размер по-малък от 1640px ширина. Всичко, което е поставено извън гореописаните рамки със сигурност ще бъде видяно от доста по-малък брой хора. Така губим най-големия процент потенциална аудитория, ако, разбира се, не целим точно това.

Да речем, че внасяме последните модели монитори на Apple, които са специално за дизайнери и се целим в хора, които вече имат “супер-големи” монитори, но искаме да им продадем нашите, понеже са о-о-още по-големи. Можем да направим така, че в safe-зоните да няма никакъв текст, а нашето послание да се намира извън тези предели и да представлява нещо такова: “Ако четеш това, значи имаш супер-як и огромен монитор. Но дали е наистина толкова голям? Виждаш ли промо-кода вляво? Ако не, кликни тук…” Или нещо в този дух - в случая импровизирам.

Да се върнем на нашия пример. Като получих работните файлове от клиента, съобразих се с тези прости правила, описани във файла-макет и всичко “заспа”. Само че, в същото това време съм имал много по-важни задачи и съм си загубил част от времето, за да поправям грешка, която можеше да бъде избегната още на етап преговори. Няма и как да таксуваме клиента за корекциите по техния дизайн, понеже вината, че не сме дали правилните инструкции на техните дизайнери, е изцяло наша. (Иначе, донякъде съм бил прав, оказва се, относно чуждестранния колега дизайнер, понеже ако ви покажа /в отделна статия ще стане дума и за подобни неща/ как бяха “организирали” лейърите във Photoshop-ския му/й файл, ще се хванете за главата.)

Както и да е. Поуката от дадения по-горе пример, е че (сякаш) не е достатъчно за един рекламен агент да се интересува само от това как ще направи продажба и ще привлече клиент. Някои могат да кажат — е хубаво, ядосал си се, че са те занимавали допълнително, но нали това ти е работата! Не, не ми е това работата — да забърсвам дупенца.

Но много често в такива случаи човек наистина остава с впечатлението, че работи с пеленачета. Този макет, който онагледих с пример по-горе, даже не е правен от мен, а от човека, на чието място съм дошъл да работя. С две думи — хората от “Рекламата” разполагат с него от няколко години, обсъждали сме го хиляди пъти по различни поводи и въпреки това, на никой не му е дошло на ум да го изпрати на клиента. Защо? Защото всички спят спокойно и знаят, че каквото и да стане, има кой да оправи нещата. Тъкмо се отваря време да идем на по кафе и да проведем телефонен разговор с важен клиент. А в това време един “нещастник” се пържи на стола си и бърза да ви оправя бакиите, щото “кампанията трябваше да стартира вчера”.

Само че така се губи време, създава се напрежение и се забавя цялостния работен процес във фирмата. Не на последно място по важност— губят се и пари. Описаната ситуация е само един пример, но представете си, че става дума за няколко такива случая на седмица, за някои от които също ще стане дума след малко. Случвало ми се е основната ми и най-спешна и важна работа да се забави с цели две кошмарни седмици именно заради небрежността в едни случаи, а в други — липсата на елементарна компютърна грамотност и минимални технически познания по, да кажем, Photoshop у хората в този отдел на фирмата.

Aко питате тях, не е необходимо да разбират от графичен софтуер и дизайн. Питайте ги и те наистина ще ви кажат, че тяхната работа е да продават и другото не им влиза в задълженията, с които иначе се справят повече от добре. Но дали е така?

След като продаваш нещо— в случая това е интернет реклама — нямаш право да не познаваш собствения си продукт. Не е достатъчно да знаеш само каква цена да предложиш за еди-колко-си импресии за даден вид банер. Трябва да знаеш много повече за изработката на един банер, най-малкото, за да не обещаваш неща, които не могат да станат и в един момент да трябва да се извиняваш на клиентите си. То, ако си пич (независимо от кой пол), ще се извиниш и на дизайнера си, ама ‘що да се унижаваме — него и без друго кучета го яли.

Между другото, хиляди пъти ми се е налагало да оправям нечия грешка, само защото на човека му било “неудобно да занимава клиента допълнително”

Какво се крие зад подобно оправдание. Разбира се — друго оправдание. Хората (клиенти) са поръчали нещо да им се изработи, някой “умник” е обещал, че това ще стане точно така, само и само, за да осъществи продажба (и може би да гушне процентче от сделката), а след като на мен ми се съобщи за естеството на поръчката и обясня, че някои неща няма как да станат точно по този начин* , поради тази или онази причина, бедната душица разбира, че е оплескала нещата, но не иска да се изложи пред началник, ръководство и клиенти и ме моли “да оправя нещата” или поне да направя “каквото е възможно”.

*- Един човек, например, си представяше, че в един банер 300х250 с неговия продукт ще се разиграва нещо като 10–15 секунден трейлър на холивудски филм със съответните му ефекти и прочее — беше си написал цял малък сценарий. Но пък той не е виновен — просто някоя дебела кратуна му е казала — да, всичко може! А то че може —  може, разбира се. Но при нас няма cgi-специалисти и 3D аниматори. Ама и това не е проблем — ще наемем. Но не и на тази цена — все пак ставаше дума за реклама на консерва храна за домашни любимци.

Имало е случаи, в които някой ме вика да обясня нещо относно Photoshop и помагам с удоволствие. В един от тях колежка се беше опитвала да замени лявата и дясна част пак на един готов wallpaper на наш клиент с изпратена от него актуална версия, която не беше предварително нарязана на лява и дясна част. Ако трябва да сме честни — съответната банер система не изискваше задължително да се режат нещата на ляво и дясно, но и така може.

Браво на момичето, все пак — решило е да “не ме занимава с глупости”, но накрая ме повика, понеже нещо не й се получавало като хората (разбирай, изобщо няма идея как да го направи). Отивам и й показвам. Разбрали сме се, че тя ще гледа и слуша и после ще повторим всичко, но този път ще го направи тя. Вече сме нарязали новия файл на лява и дясна част и сме ги отделили в два слоя. Колежката спира и пита: “А сега какво трябваше да се направи тук?” Обяснявам: “От прозорчето с новата визия на тапета “влачиш” лейъра с картинката в прозорчето на стария тапет” (това с цел да използваме готовите размери на стария тапет като един вид заготовка, за да сме сигурни че на сайта всичко ще изглежда добре). Девойчето започва, но нещо не става. “Ама как?”, пита тя. “Ами, казвам аз, влачиш го, както се влачи, например, файл от една папка на компютъра в дурга — влачиш с мишката.” — тук леко започва да ми намирисва, но още не знам на какво.

“Не става!”, казва колежката.

“Пръдна”, мисля си аз.

Гледам я какво се мъчи да прави. Нещо като drag&drop е, но не точно: виждам я как си позиционира курсора върху слоя с картинката, натиска с левия бутон на мишката, ПУСКА(!) бутона и мести курсора в прозореца с другия файл… Ами то тя, разбираш ли, не знаела как се прави drag&drop.

Тук онемявам, намирам сили да й обясня как се влачи файл от едно място на друго, как левия бутон не се пуска преди края на операцията… позиционираме картинката, за да изглежда добре и сме готови, но…

…как може да наемеш и да държиш на работа човек като рекламен агент, който в 21-и век няма компютърна грамотност и представлява една голяма компания, известна в цялата страна? Хайде, това, че такъв човек ще изнерви колегите си с незнанието си, си е вътрешен проблем и някакси ще се преглътне (кръв се чисти трудно, но все пак се чисти).

Но този същият човек нали води разговори с клиенти, с техни представители, понякога и с дизайнерите им? Това не винаги са малки фирмички, много често са големи компании, където работят сериозни и добре подготвени хора. Каква репутация ще си изградиш пред тях като им изпратиш за преговори човек, при който всеки момент може да лъсне (а то рано или късно си лъсва) колко е скаран с техниката? Какво ще си помислят тези хора за фирмата ти като цяло? Няма нужда да казвам, нали? Много малка част от тях просто ще съжалят въпросното девойче, както и ще съжалят хората които трябва да работят с него. Може и на ум хубавичко да се посмеят за негова сметка. Но повечето ще останат потресени. А, все пак, ти изпращаш този човек да преговаря с потенциален клиент. Колкото и да си силен на пазара, дори да си в позицията да отказваш неизгодни предложения, голяма част от тежестта на репутацията ти може да се стопи само заради подобен представител.

Но, както казах, хората не са виновни. Кои хора? Ами именно тези —  рекламните агенти. Ако човекът продава добре, но го виждаш, че не се оправя с техниката — вложи средства и време в него и го запиши на курс по компютърна грамотност. Все пак не става дума за сериозна инвестиция като, да речем, един курс по JavaScript (макар че вече да има доста места, където човек може да се учи да програмира на различни езици и то на достъпни цени, които като бюджет за една голяма компания са почти смешни). Накратко — никой не се ражда научен, нито пък лесно се намират кадри, които да са 100% подготвени.

Аз лично смятам (а и не само аз), че една фирма трябва да влага в служителите си и в тяхното обучение. Ако, да речем, решим да уволним тази колежка, може и да се окаже, че не е толкова лесно да й намерим добре обучен заместник. Защо? Защото най-вероятно добре обученият заместник вече ще е зает от друг работодател, ще си тежи на мястото, ще се е развивал, къде сам, къде с подкрепата на ръководството, та сигурно и заплатата му ще е повишавана няколко пъти и ако искаме да го привлечем, със сигурност ще трябва да му обещаем повече пари на месец, пък и да не му ги обещаем, той няма да пропусне да си заяви цената. От друга страна, с еднократна инвестиция можем да се опитаме да обучим настоящия кадър и да му дадем път (и начален шут) за развитие. Сещам се за любима реплика от един руски сериал:

“Таралежът, казва, е много странна птица… Докато не го ритнеш, не ще да лети!”

Не казвам, че това винаги ще сработи — има доста “неспасяеми” случаи, при които никакъв курс няма да помогне, защото човекът просто е, или уникално кух, или няма желание да се развива, нито пък да работи в тази сфера. Насила хубост не става.

В миналото често съм се изумявал, но наистина е така — оказва се, че съществуват хора, на които ако им обясниш къде бъркат, единствената им работа е да гледат да не се забележи и треперят да не ги “изкажеш”. Като видят, че не си ги изпял, ами даже си им помогнал, веднага минаваш в графата “душичка” и сигурно ставаш нещо като съученичката ми Ваня (умишлено замествам истинското й име с това тук), на която едно време в училище всички се подиграваха колко е смотана и “захлупена”. Та тя, за да се приобщи и да я заобичат малко повече, веднъж предложи да им пренесе в междучасието раниците от един кабинет в друг, за да могат те тайно и на спокойствие да пушат по една цигара извън училищния двор. Както можете да се досетите, започнаха да я изпозлват за магаре по същия начин всеки божи ден, при което подигравките не спряха, но просто преминаха зад гърба й, за да не се обиди, а да продължава да мъкне багаж. А Ваня сигурно доста време се е радвала, че вече е приемана и търсена, докато й светне лампата какво действително се случва.

Да се върнем на темата. Подобни кадри в една фирма няма да се опитат да разберат къде бъркат. Те някакси предпочитат за по-лесно да си мислят, че това просто не им влиза в работата — нали и без друго си взимат парите. Следователно, това което правят, би трябвало да е достатъчно. За другото — има към кого да се обърнат. Това си е жив паразитизъм. Сигурен съм, че всички сте го виждали — едни хора си разбират от работата много добре, други се справят криво-ляво, но като цяло всичко върви, защото по-можещите и знаещите нямат време да обучават останалите и просто поемат част от работата им, за да е сполучлив крайния резултат, да са спазени сроковете и т.н. Онези другите, те много добре знаят какво представляват, но както се казва в една сентенция, която чух преди време от наша приятелка по адрес на такъв тип индивиди: “Абе може да съм лайно, ама важното е, че се нося най-отгоре и не потъвам!

Има и по-сериозни ситуации. В работата на някои от рекламните агенти, с които съм работил, е влизало и задължението да поддържат банер системата, с която фирмата управлява рекламните формати на сайтовете си. Тоест, ако клиент изпрати готов банер, или пък аз подам такъв, изготвен от мен, тяхна работа е после да го заредят чрез панела на гореспоменатата система, за да може той да излезе на договорените позиции и да се показва с честотата, за която е платено според избрания пакет услуги. Имах случай, в който клиентът е трябвало да изработи банер и е питал какви файлови формати ни устройват. Въпросната “голяма бяла птица”, която е комуникирала с него, му е изброила няколко формата, сред които и “флаш”.

Само да поясня, ако още има човек, който да не е чул и разбрал: в момента Google и всички останали (искат - не искат) разкарват флаш технологията от интернет пространството. Една от целите е вече всички банери да бъдат в HTML5 формат поради причини, които засега не е важно да споменавам. Доскоро, за по-удобно, разполагахме и с гугълския Swiffy — конверторът, с който лесно можеше един готов .swf флаш банер да се конвертира в HTML5 формат — и то напълно безплатно. Но в един прекрасен ден Google вдигнаха среден пръст на всички и казаха — ние бяхме дотук, отсега ще трябва да се оправяте сами и да си изработвате HTML5 банерите без наша помощ.

Хората го казаха и предупредиха няколко месеца преди да “резнат” услугата. Сигурен съм, че всеки един като мен е бил запознат с тази новина или, и да не е бил, набързо му се е наложило да се осведоми. Да, но не й въпросната колежка. То, разбира се, това нали не й влиза в задълженията… И ето какво става:

Клиентът се кефи, че приемаме флаш формат и дизайнерите му се втурват да правят такъв (за което, разбира се, аз все още нищо не знам). Готови са, нашите (колеги) зареждат банера в банер системата ни и voila! — банерът си се показва на съответната позиция, но пред него се вижда едно грозничко Play бутонче и анимацията не тръгва автоматично преди да го натиснете. Нови правила, брат, оправяйте се. HTML5 or die!

Друг е въпросът дали тия дизайнери са знаели за премахването на флаш форматите от интернет и ако да — защо са си замълчали след като са били наясно, че това няма да сработи. И да са знаели, най-вероятно е да са си казали “Тия са пълни балъци, но на нас ни е по-лесно така. Защо да си играем, след като казват, че ги устройва? Нека ТЕ да си блъскат главите после!

И ето пак същата ситуация — хората са питали какво да ни предоставят и са го изработили според казаното от нас. Ето защо, пак трябва ние да оправяме собствената си каша и пак безплатно. А в случая беше голяма драма, защото макар и да работя с HTML, CSS и малко jQuery, аз все пак съм уеб-дизайнер, а не програмист и отне доста от времето ми да намеря начин да заобиколя пречката и да препрограмирам банера в HTML5 формат. Знаех, че рано или късно ще се наложи да помислим и над този проблем, но определено не беше идеята да трябва да “откриваме топлата вода” за няколко часа, когато сме най-натоварени с далеч по-важни проблеми. Справих се, но искам да подчертая, че далеч не се почуствах като герой, а по-скоро като полуидиот, който има още много да учи. Трябваше и да досаждам с въпроси на програмистите, които си имат далеч по-важни задачи и нямат възможност да погледнат какво се случва в конкретния банер. Оправихме се, аз натрупах малко опит, но в крайна сметка всичко това можеше да се избегне, ако моята колежка се интересуваше поне малко от тенденциите в сферата, в която работи, защото за момента за нея .swf и .html са просто едни комбинации от букви, които трябва да копира от един и-мейл в друг и единствената й работа (според нея) е да направи връзката, че това “май ще да са два различни термина, означаващи две различни неща”. Задължение, с което тя, разбира се, се справя без грам затруднение и с голяма гордост! Брей, ти можеш да четеш? — хайде, честито, вдигаме ти заплатата!

 

Говорили си две блондинки…

А сега, нека клонираме нашата рекламна агентка, за да станат две такива. Опитайте се да си представите, че едната работи в нашата компания, а другата в компанията на клиента ни. Какво имаме — две мацки, на които им се налага да се опитат да се разберат за неща, от които си нямат никаква представа, а после да поставят задача на вътрешнофирмените си дизайнери. Имал съм такива случаи и, честно да ви кажа, предпочитам лично да се чуя с дизайнера от другата фирма (ако има такъв). Той може да е на моето ниво, малко под него, може да е по-опитен, а може и да е мега-зле — гаранции няма. Но поне съществува доста по-голям шанс да говорим на един език и за 5 мин. да се разберем, с което ще спестим и на двама ни ден-два, прекарани в главоболия и псуване (на ум, разбира се).

Да, но в компаниите с голяма структура, да свържеш двама дизайнери е по-трудно, отколкото изглежда, понеже нещата се задвижват от други хора и си има така наречения “канален ред”. А пък и самите дизайнери нямат времето да вдигат телефона през 5 минути и да разговарят с клиенти. Ето защо е важно и хората от отделите, чиято задача е да комуникират помежду си, за да продават или купуват реклама, също да са наясно с някои основни понятия в графичния и уеб-дизайн, както и поне малко да следят какво се случва в тази сфера. На много от тях може и да им се струва безинтересно, но ако бъдат поставени в ситуация, където или ще посетят курс на обучение , или ще бъдат класифицирани като “недостатъчно полезни” за фирмата (ех, че съм лош — условия ще поставям!), мисля, че мотивацията сама ще намери път към душите им, за да не полетят душите им надругаде.

 

Класиката със “сантиметрите” в уебсайта.

Нека не забравяме, че има и много фирми и компании, които не разполагат със собствен креативен отдел.

Правиш разкошно изглеждащ уебсайт, той е responsive, всичко работи по правилата, front-end-ът е изпипан до последния, хм… пиксел, back-end специалистът се е съобразил с всички изисквания на клиента и накрая получаваш мейл, в който някъде се намира нещо подобно на следното изречение:

Ммм, разкошно! Супер сте, хора! Само ако може логото на началната страница да мръднете с 3 см вляво, а долу водещата публикация да е около 2 см по-нагоре. Не съм сигурна, но с линийката вкъщи излиза толкова!

Няма да обяснявам, предполагам на собствен гръб сте изпитвали това чувство, при което просто ви се иска да се качите на един хеликоптер и да залеете с напалм цялата бизнес сграда на вашия клиент с прилежащия й паркинг, двор и странната дървена кабинка в него, която се оказва, че служи за външна тоалетна…

Най-адекватният на ситуацията и настроението ни начин да продължим комуникацията си с подобна персона е да броим до 10, да натиснем Reply-бутона и бавно и спокойно, преглъщайки обзелия ни гняв, да въведем следния любезен текст:

Да, разбира се. Радваме се, че визията на сайта ви допада и ви благодарим за подадената обратна информация. Заповядайте в нашия офис да обсъдим корекциите като задължително си носете и линийката с вас, защото явно нашата е дефектна. Длъжни сме, обаче, най-любезно да ви помолим, освен линийката, която ще искаме да ни заемете до приключване на проекта, да си носите и бурканче вазелин на водна основа, защото със сигурност като си тръгвате, измервателният уред, с който ние разполагаме, ще ви бъде натикан отзад за профилактика и сверяване до постигане на съвършена изправност…

Моля, пишете кога да ви очакваме в удобно за вас време, дори това да е след края на вашия (и най-вече нашия) работен ден, защото в никакъв случай не бихме искали да ви лишим от удоволствието да пиете 5 кафета следобед на раздумка с други също толкова кадърни като вас патки от фирми, с които си партнирате, та ако ще и по времето, когато пристигнете при нас, децата и жената вкъщи вече отдавна да са си легнали и да ни се сърдят, че пак не сме се прибрали навреме. Все пак, да си гледат работата — плащате ни вие, а не те!

Дрън-дрън, …хубав ден и поздрави,

Еди-кой-си

Разбира се, никой не би си позволил да говори така на клиентите си, но имайте предвид, че ако във вашия отдел “Реклама” (или както и там да сте си го кръстили) има хора, на които сте възложили проект по изработката на нов уебсайт, банер или друг вид интернет представяне чрез външен изпълнител, а те дори не знаят що е то pixel, онези, които ви изпълняват проекта, ще скъсат много нерви и ако не им бяхте клиент, със сигурност биха ви отговорили точно така. И, по всяка вероятност, следващият път ще ви е почти невъзможно да ги наемете, колкото и да сте доволни от услугите им. Просто ще минете в графата им “кофти клиенти” без да подозирате защо и ще получавате учтив отказ (или непосилно високи цени) всеки път, когато се опитате да ги потърсите за нещо.

И така — технически неграмотните служители не само че ви излагат пред останалите, както вече стана дума, но и много затрудняват процеса на работа. Не по-малко важно е, че и по този начин е трудно да се спазват и обещаните срокове. Виждал съм как някои от тези хора или нямат нужното образование, за да работят тази професия, или пък са спали по време на тази част от лекциите, понеже не са смятали, че това ще е важно. “Аз нали няма да работя с фотошоп, какво ме интересуват тия мерни единици, резолюции и тем-подобни глупости. Знам какво е сантиметър и в интернет лесно ще го обърна в каквато и да било друга мерна единица!

И още по-лошо. Като им възложите отоговорността по ръководенето на подобна поръчка, имайте предвид, че им давате и голяма степен свобода — а те често се подвеждат по собствения си вкус и разбирания и са склонни да съсипят работата и на най-добрия специалист. Не ми харесва. Искам го с три сантиметра вдясно… Сериозно ли? Да, тук да е розово, там цикламено, ако може и да мига! Вие сте добри, няма как да не може да мига. Абе, с две думи, не съм религиозен, ама ситуацията си е направо за “пази Боже!”.

И пак казвам — вината не винаги е на служителите. Дори да става дума за некомпетентен кадър, който, по една или друга причина, изобщо не е професионалист в попрището си, почти за никой такъв не мога да кажа, че като човек е лош или неприятен. Даже напротив. Става дума за много готини хора, с които да си побъбриш е голямо удоволствие (понеже ежедневно усъвършенстват това си умение). Но, опре ли се до работа, нещата могат да достигнат кошмарни измерения.

Често нямаме и къде да се оплачем, нито пък ще е коректно да се обадим на началството на тия хора и да обясним колко са зле. Дори да ни разберат, най-много да навредим и някой да остане без работа. Не е изключено, заради роднински или други връзки, точно пък ние да останем без работа. Това го казвам с цел да се знае, че много такива случаи остават премълчани, хората стискат зъби, избягват конфликт, често ръководството не иска и да чува. Понякога разни такива хора са на подобни позиции под нечия протекция, защото чичо Ганчо се пада важен клиент (на когото висчко му правим безплатно, но ти си трай), а тя му е снаха, а пък уволним ли я, той ще се обиди и от ей-там оная дупка в покрива на тоалетните ще спрат да капят едни пари, с които си плащаме интернета, чистачката и служебните телефони, а пък тогава… случаи всякакви. Но дори и да е такава ситуацията, пак имаме решение — пращаме си служителя на обучение. Все пак от тяхна гледна точка това е начин да “скатаят” от работа и да посетят няколко занятия извън офисната среда. Пък знае ли се — може и да им харесат лекциите и да научат нещичко.

Най-малкото, което могат да научат е, че извън зоната им на комфорт се крие цяла една вселена, за която не са и чували - това се отразява добре като коректив на завишеното самочувствие.

И не на последно място, със сигурност ще разберат, че също, както в случаите, когато човек не се е къпал дълго време, така и фактът, че с години седиш на едно място в професията си (в случая на гъза си) - рано или късно започва да мирише. Тъй че, дами и господа, моля ви се! Мийте ги тия пу*ки, бе! Най-млкото, защото ако не ставате постоянно по-добри в занаята си (какъвто и да е той), скоро ще ви потрябват с цел изкарване на насъщния!

---

* - тук разгледахме ситуацията, в която става дума да обучим един или двама души. Ако по-горе в текста ви е станал интересен видео откъсът от лекцията на Светлин Наков "Стига сте мрънкали", в която той говори, че инвестицията в обучението на собствените кадри не е никак скъпа, но е задължителна, ето всички епизоди:

Наков: Стига сте мрънкали! (част 1)
Наков: Стига сте мрънкали! (част 2)
Наков: Стига сте мрънкали! (част 3)
Наков: Стига сте мрънкали! (част 4)
Наков: Стига сте мрънкали! (част 5)

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

14 August, 2017 - No Comments!

Photoshop: Как да променим или подсилим цвета на нечии очи

В настоящия материал ще разгледаме любимият ми начин за промяна на цвета на даден обект във Photoshop... в случая (!!!), става дума и за един от любимите ми обекти - човешкото око. Yeah, Motherfucker!!! Тъпак!

За начало, можем да направим някои важни уточнения:

  • видео материалът към настоящия урок е подходящ, както за напреднали, така и за по-назаднали ползуватели на програмата Photoshop; ако трябва да сме честни, заснет е с цел и начинаещите да го разберат, макар да осъзнавам, че тази цел надали е на 100% постигната... понеже съм Тъпак!!! и трудно обяснявам;
  • при заснемането на урока и звукозаписа на разказа някои части са забързани с цел да спестя от и бездруго ограниченото ви време, но в този ред на мисли се налага да подчертаем и нещо друго преди да избързате да звъните на Грийнпийс или на Бърза помощ, а именно:
  • при записите на видеоматериала единственият участник в него не се е надишал с нездравословни количества хелий;
  • това е първият път, в който говоря пред камера, която всъщност е с изключена картина;
  • това, изобщо, е първият път от много години насам, в който говоря пред камера;
  • фразата "в случая" е използвана точно тридесет и един (31) пъти - разбира се, съвсем неволно; ще се постарая за следващото видео да внимавам;
  • за ваше развлечение, в клипа е включен брояч, който отброява всяко използване на гореспоменатата фраза;
  • разказвачът, по принцип, не е много сам в главата си и затова си е записал втори глас, с който иронизира първия;
  • в този дух, добре е да предупредим, че разказът съдържа нецензурни изрази
  • използвани са многократно думите "Yeah, Motherfucker!" и
  • "Тъпак!"

Но, като цяло, в настоящото видео ще видите как можем от това:

да постигнем ето това:

И, както казваше Николай Хайтов преди началото на всеки епизод на "Капитан Петко Войвода", пожелавам ви приятно гледане!

 

Работен файл: можете да изтеглите чрез цък тук.

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

9 July, 2017 - 2 comments

За пушещите, пиещите и щастливите грешници (2)

След като се пулих и разсъждавах над тази тема в материала, който бях написал преди около година (през 2016-а), време е да се отчета с размисли по същите въпроси, но от гледна точка на настоящето.

В момента определено приоритетни са ми следните занимания (равностойни по важност):

  • писане (на неща като това тук)
  • композиране на музика и записването й
  • публикуването на вкусни рецепти и фотографирането на процеса по приготвянето им
  • кибиченето на терасата, тъй като е лято

Не знам за вас, но определено не съм от хората, които се кефят на следната схема: алармата звъни, изхвърчам като пружина от леглото, мия си зъбите, обличам се и по най-бързия начин хуквам към офиса с кафе в ръка и ореол от винени мушички, който се опитва да ми насмогне на галопирането. Дори и да махнем последното, пак не съм фен.

Предпочитам да стана, да се протегна едно хубаво и да имам някакво време преди да трябва да изляза навън. Него мога да използвам, за да си взема душ, да пия кафе на спокойствие, да се разсъня, спокойно да се приготвя и облека, да си лъсна обувките, да се напарфюмирам, напудря и гримирам (?), да нахраня Чудовище (колективното нарицателно на двете ни котки), дори да свърша нещо на компютъра, ако щете, и чак тогава да изляза. Така избягвам нещо, което може да направи старта на деня на всеки човек доста неприятен и граничещ с кошмарното. А тръгне ли ти накриво... знаете как е.

Става дума за неща от сорта на това как, когато сте още сънени, пристигате на роботното място (тук допуснах печатна грешка, която обаче няма да поправям) и всички шумове – човешка реч, ремонтът на улицата, дивечът, който неотстрелян лети, чурулика или грачи пред офисния прозорец – ви дразнят до степен, в която ви се иска да стреляте по всичко живо. Тук искам да вметна, че ако птиците пред прозореца ви започнат да грухтят, значи е време да смените дилъра. Но това е друга тема.

И ако всички ви дразнят сутрин, то познайте какво – хората и другите земни създания, нито са ви виновни, нито са ви длъжни. Не че голяма част от тях също не се чувстват като вас, но винаги има един немалък процент ранобудковци, които направо дразнят с енергията и доброто си настроение в часовете когато за вас е все още „посред нощ“. Ако, обаче, сте си направили сутрешния ритуал по събуждане и аклиматизация с настъпващия ден, всичко това, или няма да ви пречи, или даже ще ви зарадва, защото и вие вече ще сте задействали локомотива си на нормални обороти и ще сте в настроение.

 

Лирично отклонение относно звука на човешка реч рано сутрин

На колегите си няма как да се сърдим, но у дома винаги можем да предупредим близките си, че не е добра идея да ни закачат преди да сме си изпили кафето (в моя случай – водата), за да не започваме деня с убийство. Особено нежелателно е обсъждането на важни въпроси или такива, които изискват от нас даването на отговор, по-дълъг от кратък грухтящ и зареден с враждебност нечленоразделен звук. Изобщо, всякакъв вид диалози са забранени в името на мира и разбирателството. Като се замисля –монолозите също. А бе, тихо там, бе!

Не знам дали и вие сте така, но това, което със сигурност знам, е че сектата ни никак не е малка. Става дума за онази част от нас, които много мразят някой да им жужи на главата докато още се разсънват. Аз даже мразя изобщо да се навъртат разни хора около мен през първия половин час от сутринта ми.

- Добро утро!                      

- Че кое му е доброто!?!

- Ще искаш ли в четвъртък да отидем на гости на нашите, за да...

- Ч-ш-ш-т! Тихо!!!

- Искам да поговорим за...

- Не може!!!

- Ще ми подадеш ли...

- Не!!!

- Обичам те!

- Ъ-хъ...

- Защо винаги се държиш като...

...и гръмна гръм!

 

Нани-нани

За да си осъществите описания малко по-горе сутрешен ритуал по събуждане, обаче, се предполага и че трябва да станете по-рано. Допускам, че онези които изхвърчат набързо към офиса, нямат такова време, съответно стават в последния момент. Най-вероятно не са се и наспали като хората.

Ключът към ранното ставане не е да станеш рано. Много хора, обаче, вярват в тази 'истина‘ като дете в дядо Мраз. И всеки ден се провалят, но продължават да опитват – корави кратуни имат, явно. Ключът към ранното ставане, искате или не, е ранното лягане.

Истината е жестока, но ако не сте си оставили едни поне 7 часа за сън, забравете за ранното ставане. Дори и да станете, ще се чувствате като развалина през целия ден. Ще бъдете вкиснати. Всичко и всички ще ви дразнят. Ако ходите на работа, може и да направите някои грешки. Те могат и да бъдат забелязани. Тогава и вашата неадекватност ще бъде забелязана. Ако тя е системна, може и трудовата ви заетост да отиде на системи.

В така наречената част първа на настоящия мат‘рял споменах вредните навици като пиенето на биричка, която толкова ни се услажда, както и пушенето, които заедно образуват една много приятна и безкрайна верига от замотаване с часове във времето, в което вече се предполага, че е разумно да сме си легнали.

Може би споменах, че съм от типа хора, които доста се активизират по тъмните часове на денонощието. Когато бях по-стар (и моят случай е странен) си мислех, че будността ми по нощите се дължи на бирата. След неволен и нежелан, но задължителен  експеримент, по време на който за над половин година пиех само газирани безалкохолни напитки, установих, че това не е така. Минеше ли полунощ, изобщо не ми се лягаше. За да не изпадам в обяснителен режим, тук можем да заключим, че преди един часа през нощта не съществуват почти почти никакви шансове да си легна.

 

Ало, д-р Радева?

Как, обаче, съм си облекчил сутрешните мъки и как се чувствам добре, дори в случаите, в които си лягам толкова късно? На първо място – пия повече вода от преди.

Всъщност, излъгах и то мъжката – преди изобщо не пиех вода! И да ви кажа, не знам как съм останал жив толкова дълго.

Та, създадох си този навик – първо я пиех с лимон, за да ми е по-вкусна, после свикнах и без тази добавка (даже в момента вкусът на водата с лимон ми е неприятен). За онези от вас, които също като версията на моята личност преди няколко години, си мислят, че щом пият достатъчно кола, бира, натурален сок или други подобни напитки, то организмът им си набавя достатъчно вода – нека ви светна, че тялото ни не приема за вода нищо друго освен... именно чистата и бистра водица. Да, и в другите напитки, които изброихме по-горе, има вода, но направете си проучване и ще видите, че доста от тях, всъщност, ви дехидратират. Ако разчитате на тях, за да хидратирате организма си, представете си, че със или без (особено със) употребата им приличате на онова, на което приличаше вампирът Виктор от „Подземен свят“ малко преди героинята на Кейт Бекинсейл да му влее кръв във вените, за да го събуди от вековен сън – накратко, тялото ви е като хартиен чувал, пълен с прах, който е мумифициран на повърхността колкото да не се разпадне при първия повей на вятъра. То, горе-долу така се и чувстваме, когато не сме пили вода с дни.

От сутрешното кафе отпивам едва няколко глътки, правя си го много слабо и в него преобладава по-скоро прясното мляко. Просто ми харесва ароматът му при събуждане, а иначе изпивам между литър или два вода през това време.

Пия сходно количество и преди лягане. Ако обичате да си сръбвате бира, ракия, уиски или друг алкохол вечер, дори най-опитните квартални пияндета с вековен стаж ще ви кажат, че влиянието на алкохола върху състоянието ви на следващия ден е много по-поносимо ако сте консумирали питието си с доста вода. Тук е място ехидно и без грам съчуствие да кажем едно наздраве на онези, които обичат да пият ром с кола, например. Крайно силно и сладко питие, което разреждаме с... още по-сладко безалкохолно. Бързам да сменя темата, че от тая комбинация усещам как техния махмурлук взема да се лепи и по мен от разстояние. Бррр...

Литър-два вода вечер, литър-два сутрин. Хубаво е и да изпиете още една такава доза вода и през деня. Може би е добре, обаче, да не го правите по време на хранене, защото така си затруднявате и забавяте храносмилането, а усвояването на водата и храната по едно и също време може хич да не ви се отрази освежаващо, даже напротив.

С две думи, аз лично се чувствам много добре с промяната на само една такава малка подробност. Ако, обаче, не ми вярвате, ето ви и съвета на един много по-известен и опитен (в наливането с бира) от мен човек. Става дума за рок музикант, който често ходи на турнета и с това си изкарва прехраната. В случая, единият от неговите съвети звучи ето така: „Когато сте на турне, най-вероятно до края на вечерта ще сте изпили доста бира. Ето защо е добре преди лягане да пиете и много вода!

 

Без едно мога, ама само с едно – не мога

Друго нещо, което ми създаваше доста мъки при събуждането е фактът, че колкото и да обичам бира, трудно ми се получава да изпия само 2 кенчета, да речем. От малък съм свикнал постоянно да има нещо газирано покрай мен и от там ми се е появил и навика да удрям големи гълтоци. Е, вече не съм толкова малък, та безалкохолното съм заменил с бира (а и нека не се лъжем - една кока кола е в пъти по-вредна от коя да е бира). От друга страна, глътката ми си е с все същия аршин.

Затова най-често си взимам по-слаба бира – да живеят радлерите. Знам, че тук някои заклети алкохолици ще ми се смеят доста, може и аматьор или пенсия да ме нарекат, но пък аз по този начин се чувствам доста по-добре и здравословно ще преглътна подобни нарицателни. Процентно, като съдържание на алкохол една нормална бира се равнява на два и половина или три нормални радлера. Ако пиете по-силна бира, даже и на повече. При мен е важно, че количеството в една бутилка си е същото – 500 ml. Казано на прост език – за една вечер изпивам същото количество бира, но си лягам с много по-малко промилчета в кръвта. На езика на пияниците – с повече кръв в алкохола. Да, да – знам, че е недопустимо и д-р Радева ще ми се кара, но ще поема този риск...

От там – и ставането е по-лесно, както и тонусът сутрин - за разлика от друг път преди години –си е на лице.

И ето как един порок просто може да бъде разумно прилаган, за да можете хем да си угодите, хем да се чувствате добре. А не, както ще ви посъветват повечето тъй наречени експерти – да се мъчите да изкорените всичко, което ви носи наслада. Е, разбира се, ако вашето срдство за разтуха е да си боцкате хероин, ситуацията е „стоп или сбогом“ – по средата няма как.

Иначе, прекаляването с бира съм си запазил за като евентуална опция за случаите, в които се събираме с гости или излизаме навън през почивните дни, за да може ако ни се е отпуснала душата неволно, да имам време за сън и възстановяване на другия ден.

 

Здраве, бира и красота

Ето и една полезна практика за случаите, в които не ви се спи вечер. Помните ли яката мацка от „Вълкът от Уолстрийт“? Да, същата. Нейният ритуал за отпускане преди сън включва две прости съставки – ледено студена бира, която тя изпива докато си взима горещ душ. Като си го представим, започваме да я харесваме още повече:

 

Време и пари

Наскоро бях споменал фразата „парите са време“. Това е принцип, с който също печеля доста от вечерта и съответно мога да си легна час-два по-рано.

Колкото и да обичам да готвя, вече не го правя всяка вечер. Защото пазаруването, подготовката и приготвянето на едно ястие ми отнемат между 2 и 4 часа време. Най-често това означава, че цялата вечер ми заминава. Ако искам да свърша нещо полезно (като да напиша тази дълбокомислена статия, да речем) трябва, или да го оставя за друг ден, или да си открадна от съня.

Но, тъй като с пари наистина можем да си купим време, много често вкъщи предпочитаме просто да си поръчаме вечеря или да излезем да хапнем в някой ресторант. По този начин можем да си спечелим поне два часа на вечер, които да използваме за себе си. Платили сме на готвачите от заведението, за да си купим повече време. За вас не знам, но на мен лично си ми звучи доста справедливо и изгодно. Забелязал съм, че на доста хора да си поръчат храна им звучи като лукс, който не могат да си позволят. Тези хора явно рядко си пазаруват и още по-рядко си готвят. Остава въпросът какво, по дяволите, ядат... Една сметка в магазина рядко ми излиза по-евтино от порция пържолис гарнитура и две Загорки в ресторанта. Но, който има време за губене, нека готви и мие чинии всяка вечер, лошо няма.

Та, това са моите най-пресни навици за контролирано отдаване на пороците. Да сме живи и здрави да обсъдим въпроса пак след, да кажем, още една половин-една година време, за да видим какво ново е изскочило под слънцето. И се надявам да го обсъдим именно тук, а не в сбирка на анонимните алкохолици, но пък... каквото сабя покаже.

Ще ми е интересно да споделите каква е вашата рутина на ставане и преди лягане. Имате ли определени навици за качествено събуждане или всяка сутрин е каквото дойде според онова, което ви се е случило предната вечер? Бързате ли за работа? Какво ви дразни преди още да сте се разсънили и как елиминирате подобни проблеми? Навреме ли успявате да си легнете и наспивате ли се достатъчно? А, между другото, да ми препоръчате някоя нова марка бира? J Най ще се изкефя ако, след прочитането на настоящото, споеделите мнението си в полето за коментар по-долу. Но, като го правите, не забравяйте най-важното: „Нека... да... са... о... оф... оважаааме, ррръйш ли! Нъ.. н‘... Ззз‘здрае, колегааа!“

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

29 June, 2017 - No Comments!

За удобството на платените stock библиотеки

Времето е пари. Но има и случаи, в които е точно обратното.

Или, както казва моят приятел и адаш Юли Тонкин - времето е пари, но с пари можеш да си купиш доста време, през което да се фокусираш над по-важните неща. В нашия случай, по-важните неща са да си спестим време, през което да изкараме още пари. Хитро, нали?

Сигурно на всеки дизайнер, особено когато е бил начинаещ и е работил в по-малка фирма, се е случвало докато разглежда ралични сайтове да забележи някой банер на български с мега-яките графики и да си рече: “Баси! Как ги правят тия неща? Искам и аз да мога така!”.

Малко хора подозират, че всъщност в повечето такива случаи дизайнерът не се е потил чак толкова много над въпросните графики. И аз съм го ял същия, както се казва. Много пъти в миналото ми се е налагало да оставам час-два след работа, за да скалъпя нещо подобно на “онези яките картинки” и накрая резултатът пак не е на 100% толкова добър.

Истината е, че работодателите, които са осъзнали важността на използването на stock-библиотеките директно изстрелват дизайнерите си на светлинни години пред остсаналите.

Какви са някои от предимствата на така наречените stock photos:

  • пестите време — ако един обикновен дизайнер се поти цял ден или повече, за да създаде нещо красиво за един най-обикновен банер, например, то човекът, който разполага с платен абонамент за въпросните банки със снимков материал, обикновено се справя със същата задача за… хайде да речем за един час време. И обикновено резултатът е много по-качествен;
  • снимките и векторните графики са лесни за обработка и напасване към вашите нужди — можете да си променяте текстовете, да добавяте собствени елементи и всичко е с изключително висока резолюция;
  • разполагате с векторни изображения на почти всякаква тематика, изработката на които би ви отнела безброй часове пред компютъра.

Най-честите възражения, които можете да чуете:

  • че дизайнерът не може да блесне със собствените си умения, а ползването на готови неща, правени от друг, си е направо измама и прах в очите на клиента;
  • нещата не са на 100% уникални и е възможно някой друг да използва същото изображение и за своите рекламни материали.

Така е, но само донякъде. Аз бих казал, че най-важно в крайна сметка си остава задклавиатурното устройство — тоест, вие. С каквито и разкошни изображения да боравите, крайният резултат зависи от вашите решения и това никой не може да го промени. Вземете 5 графични дизайнера, поставете им същата задача и им предоставете едни и същи stock материали, които да използват. Сигурен съм, че накрая ще получите 5 коренно различни резултата.

В материалите, които всеки изготвя, неминуемо присъства духа на твореца (ама не оня там горе) и неговото мислене. Както и способността му да нагоди готовите изображения спрямо целите на проекта, което, колкото и лесно да звучи, повярвайте ми — понякога хич не е лесна задача!

С две думи, и да разполагате и да не разполагате с готови изображения, пак ще ви се наложи да използвате главата и очите си. А да притежавате “око за нещата” не е придобито умение — или го имате, или го нямате, a от там насетне, всичко е само трупане на опит до гроб.

Ще дам пример с една от серия wallpaper реклами, които трябваше да изработим под формата на автореклама за един от нашите сайтове по онова време, а именно сайтът retro.bg

Wallpaper с автореклама на сайта retro.bg (позициониран на сайта blitz.bg)

Точно за този вариант много се колебаeх и се чудех дали да го предам за одобрение наред с останалите или да си го архивирам в папката с неизползвани неща. Надали всеки би се решил да използва поляна с крави, защото на пръв поглед нито снимката е от миналото, нито има нещо много “ретро” в нея, а пък наличието на крави граничи пряко с несериозното и смешното. Но реших да го представя и не сбърках. Оказа се, че хората, които трябваше да го одобрят за излъчване също доловиха онова, което и аз съм имал в ума си, когато съм избирал тази картинка от Shutterstock. Цялостната атмосфера на изображението, както споделиха повечето, които го видяха, много напомня за онова предаване по Канал 1 (дали по онези години не беше просто “Първа програма”?), което даваха в неделя следобед, а сега, оказва се, все още съществува, но е в събота — а именно, предаването “Бразди”. Този тапет успяваше да предизвика лека усмивка, да прави асоциация с нещо от близкото минало, което с немалка доза носталгия всички си спомнят, а в същото време да бъде и забавен. Иначе казано, успяваше да въздейства по свой си начин.

Разбира се, има сериозни рекламни агенции, които разполагат с големи отдели от криейтив специалисти, които правят всичко със собствени усилия — имат художници, специалисти по векторизиране на техните рисунки, аниматори, 3D-артисти, програмисти и так дальше, както казваха в братския Съветски съюз. При тях няма невъзможни неща, но и проектите са по-мащабни, отнемат повече време и затова струват и доста скъпо.

Ако си спестите абонамента за галерия със stock изображения, нищо чудно някой ден да стигнете до извода, че за да си направите свои уникални материали с високо качество, ще ви трябват поне:

  • хубав полупрофесионален или професионален фотоапарат
  • някой, който да може да борави с него
  • време за заснемане
  • модели, места и предмети за заснемане
  • време за обработка на заснетото

А защо, след като на стотици хора по цял свят им се плаща да изготвят всички тези неща, които вие после на не особено голяма цена можете просто да си изтеглите и да си спестите цялото главоболие, не се абонирате за една stock глаерия?

Да не говорим, че има и неща, които трудно ще си заснемете сами. Ето няколко примера, за които се сещам на прима виста:

Ако се понапъна, мога да избоя още много, но ме е страх да не се получи една друга работа вместо това…

Аз лично използвам shutterstock за своята работа, а за по-авторските проекти предпочитам ако е възможно да заснемам сам хората или предметите, които искам да използвам. В миналото съм имал възможност да използвам и банката с изображения на 123RF. Също така ми се е налагало в даден момент да правя сравнение между Shutterstock и iStock, когато са ме питали кое предпочитам да бъде закупено като абонамент.

И двата сайта разполагат с богат избор материали в широк спектър от теми (на практика, почти всичко, което би могло да ви потрябва). Счита се, че Shutterstock е по-подходящ за компании, които теглят по много изображения на ден. iStock пък излиза малко по-скъпо, но е по-удачен за “соло-изпълнители”, които създават авторски изображения и теглят по-малко, но по-творчески или художествен тип, снимки.

За малко над 1000 USD на година можете да се абонирате за Shutterstock като така получавате над 700 даунлоуда на месец. Снимките, които вече сте теглили и искате да изтеглите пак, не се броят като нов даунлоуд — т.е., можете да си ги теглите колкото пъти си искате (например веднъж в офиса, веднъж вкъщи и т.н.). Когато съм използвал 123RF си спомням, че абонаментът беше около 100 USD на месец, което даваше право на по 5 снимки на ден.

Разбира се, има и много безплатни галерии със снимки, но в тях далеч не се намира всичко, което би могло да ви потрябва. Идеални са, обаче, ако ви трябват снимки за вашия блог или друг тип публикации. За корици на дискове и други авторски творби често използвам и deviantart.com, защо там има някои страхотни stock галерии, особено такива с модели, но трябва внимателно да се чете дали съответният автор е разрешил комерсиалната им употреба. Навремето голямо облекчение се оказваше и безплатната база на sxc.hu, които сега се казват freeimages.com.

Като награда за достигналите края на статията, ето една безплатна снимка от мен, която можете да си изтеглите (цък с десния бутон - 12 MB размер) и да я зуумвате на 100%, за да й се насладите по-добре 🙂

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

29 June, 2017 - No Comments!

Сигурно и вие обожавате да зяпат в монитора ви

Относно това колко свободно време ни остава през един работен ден (ама честно), как да подредим клетите кандидати за работа по време на интервюто и какви мерки да вземем ако не искаме офисното фън-шуй да се превърне в един голям, голям… концлагер.

Познавам хора, на които, що се отнася до служебните им задължения, задачите за седмици или месеци напред са им ясни още в самото начало на всеки нов проект. Тези хора винаги имат поне час-два свободно време докато са в офиса, а понякога и по цели дни, в които просто трябва да присъстват на работното място. Някои го използват, за да свършат нещо “на частно” за някой лев отгоре, други просто си клатят краката и сърфират безцелно из мрежата, гледат забавни клипчета и коментират из Facebook, а трети се правят, че вършат някаква работа, побутват лека-полека, така да се каже. Тези последните явно някой ги следи зорко какво вършат. Или пък те просто така си мислят.

Аз, например, съм от хората, които дори да са си свършили всичко в срок, дори всички (колеги, началници и прочее) да са доволни и да виждат резултатите, винаги им идва отвътре да се притеснят ако, например, си пуснат да гледат някой клип от YouTube на слушалките докато още тече работния ден. Има го постоянното чувство за вина, от което цялото ни общество е болно — дали някой ще види, дали останалите, които в момента имат много работа, няма да се обидят и да ни намразят, дали няма да нахлуе шефа в стаята и да ни смъмри, дали някой постоянно не ни зяпа в монитора?

Закон на Мърфи: случва ми се да си пусна някоя страница със забавни тъпотии във Facebook точно 3 пъти седмично за по 10 минути. Е не знам как, ама шефът ми точно тогава уцелва да влезе в стаята - и трите пъти!

Като се замисля, има периоди, по време на които средно на ден ми остават около 2 или 3 свободни часа. Ако имам 'power', 1/2 от тях използвам за допълнително дооглеждане на вече свършените неща, друг път за учене на нови неща. Останалата половина от това време, което понякога ми остава, обаче, много ми се иска да изпозвам за себе си — да прочета или свърша нещо от онези неща, които се явяват останалата част от моите хобита и пак са до голяма степен свързани с професията ми (а, за щастие, поне професията ми е свързана със 70% от хобитата ми). Ако го правех, бих си спестил час, час и половина време от вечерта, когато съм вкъщи и бих използвал това време, я за да сготвя, я за друг вид забавление — като, например, да излгедаме някой филм с любимата. Филм рядко си пускаме да гледаме, защото да не отделим време за готвене, почистване, подреждане, пране, самоизпиране и т.н. няма как, но останалата част от вечерта така или иначе използвам за онези, моите си неща, защото меракът си е мерак… и ето че станало време за лягане. И пак никаква не я свърших. И изобщо какво лягане - едва си мигнал и трябва да ставаш.

Ако използвах свободното време на работа за част от вечерните творчески занимания, времето след работа щеше със сигурност да ми е достатъчно. Само че, защо не го правя? Защо не използвам тези час-два?

Причината е отново онова тягостно чувство — някой ще ме види, някой колега ще проточи врат и ще си помисли, че се скатавам (че даже и ми плащат за това), друг ще ме смъмри или пък после ще ме изклюкари “по високите етажи”. И какъв е резултатът — човек го е страх да отвори един нов прозорец в браузъра си и да прочете поне 2–3 интересни статии, да си поровичка във фейсбук (или в носа) или, изобщо - да прави каквото и да било, което не е свързано с работата. Започва се едно подскачане по виртуалните прозорци — аха отвориш нещо да прочетеш и изведнъж някой влезе в стаята; хайде alt+tab и да се вижда, че Photoshop е отворен и че работата кипи с пълна сила (много е важно да си си нагласил нещо по работа като предпоследен отворен софтуер, за да може alt+tab на мига да свърши магията и да те върне където трябва). И тъкмо когато въпросният нарушител на спокойствието излезе, хайде пак в браузъра да си дочетем статията. В този момент някой се надигне да отиде до тоалетна или да ходи да пуши навън, мине ти зад гърба и хайде пак същото упражнение. От всичко това човек накрая е толкова изнервен, че просто отива да си вземе едно кафе и да изпуши 3 цигари една след друга — за това поне никой няма да ти каже и "копче", защото всички го правят.

Сигурен съм, че 90% от хората са изпадали в подобни ситуации и даже изпадат в тях всеки ден. Само че аз си мисля друго — дали в повечето случаи сами не си внушаваме, че другите около нас биха имали токова против факта, че имаме свободно време, както и някакви претенции относно това как точно го оползотворяваме? В такива ситуации можем да си кажем — я да пробвам наистина да видя какво ще стане. Само два или три дни. Ако има проблем, то ще стане ясно. Все някой ще ми направи забележка и поне ще знам, че така не бива. Да, но нашият мозък е коварно човече и веднага ще измисли нещо от сорта на: “Да бе, да. Забележки! В България хората не правят забележки. Ще ти гледат сеира ден, два, месец, ще ти се усмихват приятелски насреща, а в главата си ще злобеят срещу тебе, ще се навиват като пружина всяка вечер, ще се пукат от яд и горчилка, докато накрая не им кипне, пружината не изскърца “не мога повече” и не започнат да кроят коварен план как да ти подлеят вода, да ти намажат ските и да те пуснат по стръмното.” Нещастните хора мразят щастливите. Баси, колко съм мъдър...

Преди много, много години, в един офис, спомням си, че се бях разбрал с тогавашния ми работодател, че на работа мога да идвам по-късно — 10:00, 11:00, 12:00. Това беше така, защото много често оставахме да работим до късно, помагал съм си и от вкъщи, работили сме и по нощите, пътували сме по разни градове, трудили сме се събота и неделя, че и по празници. Такава ни беше работата и много си я харесвахме. Но имаше и колежки, като секретарката, например, чиято работа беше да идва в точно определено време рано сутрин, да е дежурна на телефона и да бъде в офиса, от понеделник до петък. По празници си знае - винаги почива, събота и неделя не я търси — както си му е реда. Което ми подсказва колко се чудехме с колегите кой ги ръси тия срамни косми върху тоалетната чиния - сега знам кой е бил. Явно, от толкова бачкане и преумора е нямала време да си тегли бръснача редовно... Та, след време тя започна лека-полека да мрънка пред началството, задето трябвало всеки ден да става в 6:00, за да дойде навреме в офиса в 9:00 (понеже живеела на майната си), а някои “като онзи там” как така си позволявали да идват, когато си искат?! Ами може, как да не може — моята работа е творческа, често бяхме и в движение по задачи, на практика, мисля за работа почти денонощно, а ти си знаеш обедната почивка в 12, знаеш си, че като чукне 18:00 си вдигаш чантичката, шапката, гащите и дим да те няма (то нали само това и чакаш цял ден, тъй както още от понеделник започваш да чакаш да стане петък). В крайна сметка — работиш като офис-мениджър (демек, секретарка), би трябвало да ти е ясно, че задълженията ти са такива и трябва да работиш по график. Както и да е — мисълта ми е, че хората сякаш са по-склонни да гледат в чуждото канче. Не че ако аз дойда в 8 сутринта, нейната работа ще се облекчи или ще й стане по-приятна, но по някаква причина със сигурност ще се чувства “по-малко” прецакана или поне не единствената прецакана. Другото, което няма как да не си направя като извод за нея е, че по всяка вероятност изобщо, ама изобщо не си харесва работата. Както и да е, тия мрънканици е редно да се решават от началството.

Та, мисълта ми е, че след подобни случки, човек определено няма как да не си помисли, че ако вземе да свърши нещо полезно за него самия в работно време, ще има поне една злобна дребна душица, която да има нещо против. Нищо, че си изорал цялата нива преди това. Ако ви се е случвало да работите в подобни условия, със сигурност знаете за какво говоря. Ако ли не - блазе ви на девствеността.

Не че и те не го правят — всеки може да се сети за поне два случая, в които сме имали от онзи тип колега (а дали и самите ние не сме били така), който само чака момента никой да не го гледа, влиза си във Facebook-а и забравя да излезе докато някой не го потърси за нещо или не го посрита да си свърши работата по-чевръстичко. Представяте ли си каква наглост — този човек (който може да сме и самите ние) си позволява да полентяйства даже и преди да си е свършил задачите за дадения момент?! Лошо няма, освен едно — този тип хора, ако да кажем стоят на съседното бюро, не биха имали абсолютно нищо против ако и ние правим така. Даже биха го предпочели — ще имат съмишленик по мързел и ще се чувстват една идея по-малко виновни, задето се скатават. “Хайде стига! Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат. Ще им работя аз на тия. Че то това моето пари ли са?” И да, биха ни предпочели за “ортак” във великото дело да си загубим няколко часа от живота в правене на нищо, но как биха реагирали ако извадим  лист и молив и започнем да се упражняваме, например, да рисуваме по-добре човешки череп? Ами, много просто —  ако не са хора като нас, които искат нещо да научат и да се развиват, ако са от хората, които не си харесват работата (и изобщо не знаят какво искат да правят с живота си) и работят само защото “еми, копеле, трябва да се бачка в тоя скапан живот, няма начин!”, ако нямат никакви хобита и любими занимания, или пък от безцелно наливане с бира по паркове и кръчмета все “няма време” да се науча да пиша програмен код, да решавам биквадратни уравнения или да покарам мотора си, да превъртя еди-коя-си игра (или каквото там им е хобито, което са оставили да прашасва в някой гардероб) — то тогава бързо ще се окаже, че не сме от тяхната партия и със сигурност няма да погледнат добре на това, че се занимаваме с нещо допълнително, с нещо наше си.

За щастие, отдавна вече у нас има и много фирми - най-често чуждестранни, за съжаление - при които се държи на свършената работа и подобни притеснения отпадат. Но, ако доскоро сте работили в среда, сходна на описаната от мен по-горе, много е вероятно в началото кофти навикът да се озъртате през рамо да ви преследва още известно време, дори след като отдавна не се намирате в такива условия.

 

Как да си подредим работното място?

Лично аз много мразя работни пространства, в които мониторите са обърнати да “гледат” към вътрешността на стаята, а хората, които работят, трябва да са с лице я към някоя стена, я към прозорец.

Причините са очевидни и няма да ги изброявам, но ще кажа, че никой няма полза от изнервен работник. Познавам хора, които не ги притеснява толкова ако зад гърба им постоянно снове някой, но те са единици. Повечето, които съм питал (включително и такива, които имат лукса да са "шефче"), независимо дали имат свободно време за социални мрежи и други занимания през деня или са затрупани от работа, не са никак ОК с факта, че всеки може да наднича в екрана им.

Често имам периоди, в които най-сполучливите реализации на проекти по работа съм осъществявал вкъщи след работно време. Има го и това, което може би доста художници биха потвърдили — а именно, че изобщо не обичам да показвам дадена творба (или друг творчески проект) преди тя да е готова поне за първоначален оглед. Творенето е интимен процес между човека и листа хартия (или съответния му дигитален еквивалент).

Представете си ако със съпругата или съпруга си сте решили “да работите за бебе” и на всеки опит около леглото ви се намират няколко приятели, които се надпреварват да дават акъл: “Не така, не от там! Това така няма да стане, дай да ти покажа как се прави!”.

Чувството, когато някой ви гледа, докато още творите, не е много по-различно, да ви кажа. Иде ви да станете, да им метнете един стол над главата и да изкрещите: “Млъкни, бе простак! Не е готово още!!!

Ето защо, най-добре е - ако сте в позиция да заявите желанията си, разбира се - още в началото да споделите, че предпочитате никой да не ви наднича в екрана. Ако директно не ви кажат, че сте "педераст", значи е минало добре.

Ако не е възможно в самото начало, може би след като малко се опознаете с хората на новото работно място, в даден момент ще можете да заявите, че настоящата подредба не ви е съвсем по сърце. Естествено, има и случаи, в които 20 души са нагъчкани в малък двустаен апартамент и просто няма какво да се направи.

Ако пък сте работодател и да кажем обзавеждате нов офис никак няма да е излишно да помислите по този въпрос с подредбата на бюрата и мониторите в името на комфорта на хората, с които ще работите. Не съм бил работодател и повечето такива хора сигурно си имат далеч по-големи грижи от кой къде го засърбяло и заболяло, но ако някой случайно се поинтересува, нека знае... Да, да, знам - и аз съм "педераст", нали?

 

Аналогична е и ситуацията с провеждането на интервюта

Навремето, когато учех психология, в университета ни обясняваха, че с пациент в клинична среда най-добре се разговаря ако го поставим да седне встрани от нас, а не срещу нас.

Знам, че на интервю за работа не малко значение има и това да поставим кандидата под леко напрежение, но сядането един срещу друг винаги създава усещането у човека, че е на изпит.

Аз, обаче, си мисля, че няма нищо лошо да го предразположим малко повече като го поставим да седне странично от нас. Кандидатът така или иначе най-вероятно вече е не малко притеснен от факта, че е на интервю и ако има акъл в главата, добре осъзнава, че е тук, за да бъде притеглен и измерен, така да се каже. Но пък, ако го предразположим да се поотпусне, може и по-лесно да се разговори, както и да “изтърве” неща от устата си, които би споделил само с човек, когото чувства малко по-близък. А тези неща понякога могат да ни помогнат по-лесно да се ориентираме за това що за птица е той и дали би се вписал добре в нашата фирма.

Друго нещо, което отчитам като грешка при някои интервюиращи, винаги е било наличието на случайно (може и не съвсем случайно) мотаещи се, влизащи и излизащи хора в помещението, където ме интервюират. В една от тези ситуации, например, трябваше да отговоря на въпроса с очакваната от мен заплата, а някъде в дъното на стаята на телефона си цъкаше някакъв 'калъф' от фирмата. Най-вероятно е ставало дума за едно прекрасно човешко същество, но когато (волно или неволно) го сложите в ролята на някой, който ни притеснява с присъствието си, не може да се очаква да си мислим много хубави неща за него в момента, нали? Как мога да съм сигурен, че той няма да се окаже бъдещ мой колега от отдела, работещ на сходна позиция и после да ме гледа накриво ако, да речем, се окаже че съм започнал на повече пари от него. Изобщо, не е добре заплатите да се обсъждат и знаят, но за това друг път.

В други случаи, най-често в агенции за подбор на IT-кадри, ми се е налагало да ме интервюират в обща заседателна зала, която обаче няма никакви стени и всички, които са във фоайето — включително и останалите, чакащи ред да “влязат” на интервю — чуват какво казваш. Не претендирам за дълбоко запознат с психологията по подбора на персонал, но момчета и момичета — не се прави така. Освен, разбира се, ако целта ви е максимално да поставите кандидата в стресова ситуация или пък да видите как се справя с говоренето пред хора, което в нашата сфера не е толкова масово.

И за финал, ако нищо не разбрахте от статията, то можете поне да си извадите няколко полезни съвета в случай, че толкова мразите някой човек и искате, давайки му заплата, да си платите удоволствието само за два-три месеца да му съсипете психическото здраве, а именно:

  1. На интервюто за работа го сложете срещу вас;
  2. Отворете всички врати на помещението, където ще го интервюирате и заповядайте на разни случайни хора да преминават през стаята и да се навъртат по коридорите;
  3. Карайте го да ви поговори на английски или друг чужд език и гледайте по време на всички важни въпроси, най-вече този за заплатата му, наистина да има поне още един случаен в стаята;
  4. Като го наемете на работа, сложете го в стая с много хора, ако може такива, които изобщо не му разбират от професията;
  5. Сложете го да работи с лице към някоя стена или прозорец;
  6. По този начин всички ще могат да му надничат в монитора, а и дори да няма желаещи, той постоянно ще има неприятното усещане за вперени в гърба му очи;
  7. Ако сте му дали творческа задача със срок за показване на първи вариант другата седмица, всеки ден поне веднъж минавайте зад гърба му (ако може още тъкмо като сяда на мястото си сутринта) и го питайте “Я да видя докъде си стигнал? Готово ли е? Що не е готово? Няма време! Кога ще е готово?”
  8. Ако ви отговори учтиво и любезно кога точно ще е готово, покажете му, че сте безкрайно недоволни и че сте очаквали вече да видите резултати. Не забравяйте и после да отидете в другата стая и да му се разсърдите, без той да подозира. Сърдете му се, докато можете, а като ви мине - не се отпускайте, опитайте да му се разсърдите още по-силно, за да му внушите накрая чрез телепатия, че е некадърник. Това неминуемо ще се инкорпорира и във вашата аура и той няма как да не се почувства последния нещастник на планетата, когато минава покрай вас.

Но ако след половин година не е напуснал или не ви е убил, дайте му медал и го пратете на минерални процедури в Павел Баня малко да си почине, а вие най-добре ходете да станете директор на затвор — ще ви ходи. Гласът на усмихнатата фармацевтка зад касата: "Дюрекс" от най-късите беше за вас, нали?"

Ако пък сте се издразнили на някой колега, който е от IT-отдела и постоянно ви се струва, че не работи достатъчно, че скатава и го раздава голямо гъзе, както и че сякаш не е честно вие да имате фиксирано работно време, а той да идва и тръгва, когато си иска — отидете при шефа, кажете да го уволни и поискайте да вършите и неговите задължения — разбира се, без какпка претенции за увеличение на вашата заплата, а просто ей-така. Защото сте добра душа, а пък и за да му е гадно на Вуте. Хора сме, все пак...

(София, юли 2015 г.)

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

28 June, 2017 - No Comments!

Да се усмихваш на хлебарките

Просто трябва да се огледате и съм сигурен, че и вие ще ги забележите. Появил се е нов вид зомбита. Съвременното зомби не е ухапан от мъртвец човек, а такъв, който по принцип също нещо го хапе, но не е много ясно точно какво. Подозирам, че е или щъркелът, или нещо по-лошо.

Скулптура на Gustav Vigeland в Осло (фрагмент)

Направете си експеримент. Бъдете в наистина добро настроение. Отидете на работното място. Ако имате такова, де. Ако ли не, просто прекарайте седмица-две в някой офис. Като се разминавате с хората по коридорите, усмихвайте им се най-искрено. На мен, например, не ми е трудно, тъй като това ми идва от вътре (да се усмихвам, не да ходя по офиси).

След като им се усмихнете, си направете статистика колко от хората ще ви отвърнат със същото. В моя случай, това се получава много рядко и е по-скоро изключение. Направете го и на улицата (не вадете изречението от контекста, че рискувате да ви арестуват за непристойно поведение). В повечето ситуации най-вероятно ще получите в отговор тъп овчи поглед. В най-добрия случай, разбира се. Може също така и да ви отвърнат с поглед от типа: “К’во ми се хилиш насреща, бе кретен?!”. Или просто да ви погледнат сериозно за секунда и да отвърнат поглед от вас сякаш сте нещо между нищо неразбиращо детенце, което живее в пълно безгрижие и лумпен, изтърван от лудницата. Ако сте мъж, на улицата може да ви помислят и за педераст, ако случайно пред погледа ви се изпречи друг мъж. Предполагам също, че по-смелите може и да ви бият. А по-хитрите направо да си ви наебат, да ме прощавате. Ако се усмихнете на мацка тип “кифленце”, забележете как първо ще ви забележи, а след секунда ще спрете да съществувате. Бъдете сигурни, обаче, че със сигурност е консумирала усмивката ви. Тук искам да поздравя пък другите мацки, които открито се радват на усмивката на непознат.

Предполагам, че е нормално за хората да смятат, че техните проблеми са по-важни от тези на другите. В едно интервю King Diamond беше казал, че човекът, който се е наредил за хот-дог и точно преди да дойде неговия ред, кетчупът свършва, се чувства не по-малко нещастен от семейството, което е загубило бебето си, например. Та, тогава, хич не е учудващо, когато видят колко сте усмихнат, хората да си помислят, че нямате никакви грижи на главата. А то, че не е така — не е, и вие много добре си го знаете. Ама просто сте един лъчезарен и позитивен човек, който не смята за нужно да хвърля сянката на грижите си върху всички останали, та да не би случайно на света да остане някой, който не е разбрал колко ви е трудно и че в момента не бива да ви закачат. Не. Вие сте си усмихнат и винаги намирате нещо хубаво в ежедневието си, което да ви зарадва.

И въпреки това, доста е съкрушително усещането при ситуации, в които влезеш някъде, усмихнеш се на някого, кажеш му здрасти, а оно те гледа като въглища и ти мълчи като пън. Много им е тежък животът на хората. И да знаете, че вие сте им виновни. Държат и вашето настроение да се изравни с тяхното. Не сте от една партия ако сте на кеф. Те са просто едни единици, които ходят на едно място, на което не искат да бъдат, за да правят нещо, което не искат да правят. Лошото е, че тая нагласа е заразна. Защото вие, на свой ред, като едни позитивни хора, не искате да ходите на мястото, където пасат кеселяците от гореспоменатото стадо. Ама пък, от друга страна, сте си безкраен оптимист и си го причинявате с нова надежда всеки ден. Така...

А сега си направете и друг офисен експеримент. Отдъхнете си за момент от това, с което се занимавате, надигнете глава и огледайте останалите. Обърнете внимание на това какво им е изражението, докато са потънали в работа. Гаранция ви давам, че констатацията ви ще премине от много намръщени физиономии, през безизразни лица, та чак до безкрайно измъчени, откровено отегчени или изтощени на вид хора. Но ще е цяло чудо да видите някой усмихнат, ей-така макар и съвсем леко. Говорим за времето, през което хората извършват работа, а не докато четат виц в интернет, например.

Това не го знаете, но докато си правехте последния експеримент, аз пък помолих всички останали да ви наблюдават докато вие самият работите. Поздравявам ви, защото и аз ви наблюдавах и видях, че се усмихвате на работата си! Но знаете ли какво ми казаха останалите за вас накрая? Че сте невменяем.

В този ред на мисли, не разбирам защо трябва да сме толкова сериозни, когато сме на работното си място. Всъщност — разбирам. Правим го най-често, за да е ясно на всички колко… каквото там сме решили, че трябва на всяка цена да им е ясно. Не става дума за потънал в креативни размисли човек. Говорим за това колко е важно да занимаваме другите със себе си. Дори когато не общуваме директно с тях. Но хора всякакви. Та и аз — един от тях. Моето мнение е, че ако се усмихваш на работата си, после и тя ще ти се усмихне. Но моята си е такава — творческа. Само да вметна, че някои от илюстрациите, над които се трудя, включват елементи като малки сладки, тлъсти и черни хлебарчици. Аз и на тях се усмихвам. Не защото обичам да ме лазят, а защото добре се вписват в конкретната композиция и постигат желания ефект.

Време е за още един експеримент. За него, обаче, предполагам, че даже не е нужно да правите наблюдения, а просто да извадите няколко примера от времето на трудовия си стаж до момента. Но тук и офис не ви трябва — на улицата е същото. Сещате ли се за онези, които ходят като директори по цял ден? Ако си направим статистика, най-често ще се окаже, че като директори ходят хората, които са най-далече от тази длъжност — и като професия, и като умения, както и като потенциал и качества. Амбициите… глупости - фантазиите, обаче, са голяма сила. И така, с всяка директорска крачка, която направят, те се отдалечават все повече от мечтата някога да бъдат директори (понякога, за жалост, стават и големи грешки и тогава Адът идва на земята). Ама, може пък и аз да съм тъп и нищо да не разбирам. Възможно е, все пак, тези хора много добре да си знаят, че никога няма да са на ръководна длъжност и точно затова да си създават тази паралелна реалност, където те, всъщност, са си баш директори — било то и за съвсем малко. Не докато са си на бюрцето и работят, а докато крачат по коридора. На път за кенефа, да речем. Колко е яко да се изсереш! Мощно! Точно както го правят директорите по цял свят! Нека да е и миризливо!

И точно там, клечащи над гърнето, докато с блаженство и топовни залпове се сбогуват с храната от снощната си вечеря (или пък с обяда, ако мелят по-бързо), фантазията им разцъфва в най-пълната си сила и из въздуха се разнася аромат на рози и виолетки. Цветчетата политат нагоре, подети от топъл летен вятър, таванът на WC-то става розово небе, тоалетната чиния се превръща в трон, в огнена колесница, дърпана от знойни кентаври, а възседналият я “директор” се понася над гори и полета, пълни с неговите трудещи се роби, които той шиба неумолимо със златния си камшик (директор сме, все пак, няма да се излагаме с евтини кожени бичове от SexWell), а те стенат и пъшкат и пълнят касичката му с милиарди левове. Но добре, че ги има пръдните, та да ни върнат рязко на земята. И така, всички тези директори в проекция, отново се озовават в тясната кабинка сред аромата на собствената си реалност. И какво да правят сега? Искат, не искат — позабършат сълзи и задник, обуят си потурите, измият си ръчичките и хайде обратно на бюрцето. Пък знае ли се, един ден… Защо ли се сещам как по неписан закон старите в казармата някакси трябва да гърчат новобранците, а новобранците като станат стари кучета — да правят същото със своите новобранци. За да не се чувстват минати от съдбата. Тоя тип хора си умират в ръчичките им някой ден да паднат други хора, върху които ежедневно да повръщат егото си и да издевателстват над тях. Може би и затова никой не ги прави директори. “Ха-ха”, скъпи мои! Земя на слепци.

И как после очаквате тези хора да отвърнат на малоумната ви, според тях, усмивка? Хич не им е до това. Не им се усмихвайте. Не ги подстрекавайте. Те ще искат да ви убият! Задето ви е хубав деня, задето се кефите на работата си и обичате дома си. Задето нещастието на другите не ви е необходимо като основна съставка, за да забъркате вашето добро настроение. И бъдете сигурни, следващия път, когато ги видите да се запътват към санитарния възел, че в главата си те го правят — убиват ви. По най-жесток начин. А който мечтае за нещо, то рано или късно се сбъдва. Няма нищо по-силно от мечтите. Жалкото е — но не за мен и вас, разбира се — че някои мечтаят на другите да им е винаги поне една идея по-зле, отколкото на тях. И го правят — като ви наврат в един офис с тях, на всяка ваша усмивка, получила отровен поглед, се пада по нещо умиращо във вас. Незнайно как, вие, обаче, без да се напъвате, намирате сили да сте усмихнати отново. Те да си мечтаят за нашата смърт (не физическа, а емоционална, разбира се). Ние пък ще си мечтаем за наши си, хубави работи:

  • красива илюстрация
  • доволни клиенти
  • морски полъх
  • чашка узо
  • пеперудата на прозореца
  • усмихнатият човек, който е дошъл на среща в офиса
  • петуниите на терасата вкъщи
  • продавачката на цветя със страхотното чувство за хумор
  • смешните задни лапички на нашата котка

…ама я почакай, ще кажете — това са все неща от реалността!

Браво и честито, казвам аз. Добре дошли! 🙂

И тогава, как пък на нас да не ни стане смешно, когато видим един панаир от хора, които са точно като живите мъртви. Нали се сещате как ходят зомбитата по филмите — най-често с един почти безжизнен и накуцващ крак? Бавно и в транс, с една единствена цел — да докопат мръвката, тоест — нас, да я ухапят и тя да стане като тях. Е, и нашите съвременни зомбита не са много по-различни, само че крачката им е една такава… как да ви кажа, някакси по-директорска. По-важна.

Вижте ги само, бе — в днешно време директорите май станаха повече от работниците. Дуят се като пуяци и се множат като роми от цигански произход. Интересно е как не се сблъскват челно по улицата, заети да изглеждат важно и сериозно. Всички те искат едно — да са по-различни, по-важни и по-свободни от останалите. И го правят — като си купуват телевизори, лаптопи, смартфони, със злоба се борят за повишение на заплатата — като всеки друг.

Можете да ги видите навсякъде. Сетете се за тези хора:

  • младият момък, който е гепил BMW-то на тате, за да повози гаджето и демонстративно да паркира пред… кварталното кафене, където с цялото си състояние от 5 лева и 10 стотинки (събирани с две седмици къртовски мързел) да почерпи момичето си шишенце количка и чашка кафенце и двамата да търкат дивана на кръчмата цели три часа; отличителен белег — държи се със сервитьорите, тъй както си мисли, че трябва да се държат английските лордове с прислугата си — отвратително
  • господин никой, по китайски да го наречем бай Хуй, който работи Бог знае какво, Бог зне къде, събрал 1000 лв. и завел жена си за 4 дни на Слънчев Бряг с ваучер от Грабо — в хотела, където никой не го познава, крачи важно-важно из фоайето с пешкир на рамото (май е бивша тениска) и гордо размахва космат шкембак на плажа. Там — на захабена хавлийка, точно някъде около вашия шезлонг. Краде ви от сянката на чадъра и на висок глас говори положително за себе си и отрицателно за всички останали. Нарича хората с шезлонзите “балъци” и не го притеснява, че около него е пълно с такива. Горд е и се хвали с ентерпреньорските си умения и новия супер-успешен стартъп, с който се е захванал — незабелязано да краде крушката от стълбището на четвъртия етаж на блока и да си я завинтва в банята
  • клиентът в магазина на опашката пред вас, който хвърля парите на касиерката като салам на куче
  • младото пишлеме, което се е лъснало с гъзарско костюмче от “Всички оферти” и луксозни мокасини от “Fashion Supreme”, търчи с чантичка с лаптопче и изражението му излъчва важността и сериозността на задачата му, на която всички вие — другите хора по улицата — сериозно му пречите, като му се мотате из краката. Шефът му е обещал повишение — незнайно с колко, незнайно дали и кога, а настоящата задача е много важна — да пусне числата на шефа в близкия тото пункт, че днес е последен срок! Но един ден…
  • сериозността на пича в банката, който е дошъл да внесе 50 кинта към двегодишния си кредит, изтеглен за нов телевизор — и той е лъснат като онзи от горната подточка, държи се отвисоко с жените на касата и очевидно им е сърдит, че го обират до шушка и го оставят само с 550 лв. до края на месеца. Гледате костюма му, предприемаческия му дух, гледате и себе си в отражението на стъклото на касата  — с къси дънкови панталонки, семпла тениска и невзрачна раничка на гърба, където незабелязано носите някакъв си там MacBook Pro и с облекчение си отдъхвате, че пичът е преди вас на опашката и няма да види как непринудено теглите пет бона от сметката си, за да ги прахосате безотговорно за безсмислено пътуване до Тенерифе — щеше да ви стане много гузно, а той сигурно щеше да ви убие после, нали?
  • front-end дивелъпъра в кавички, който не е съвсем наясно за какво служи css-a, но е сърдит на целия свят, че вече от пета работа го уволняват още след третия месец — отива на ресторант с приятели и на висок глас разправя как всичко е адски скъпо, сервитьорките обвинява в мързел (така че добре да го чуят), а каквото и да поръча — все не му е вкусно, както и все му е малко и грамажът не съответства на този, описан в менюто. Държи да изчисли всичко в сметката с калкулаторчето на смартфона си до стотинка и то три пъти, че да не го преебат случайно. Накрая ги хваща, че са надписали сметката с една филийка хляб и ги кара да я преизчислят. Казва на приятелите си, че е против да се оставя бакшиш “на тия”. Накрая си тръгва още по-недоволен, отколкото е дошъл, но поне е захранил резервоара си за производството на лайна на следващата сутрин… и с тях сигурно ще се раздели с нежелание, защото и те му се свидят
  • продавачката, на която сте й виновен, задето сте влезли да си пазарувате от нейния магазин и да й отваряте излишна работа по никое време за едното нищо (тя, всъщност, не знае, че сте влезли за бутилка Джони и бонбони Рафаело - както обича да обобщава Ути в края на рецептите си: "Само за 175 лв. и 90 стотинки" - е, вие си излизате в търсене на по-любезен магазин и тя така и нищо не рзбира)
  • тлъстият тулуб на тротоара, който ви вижда, че сте с две тежки торби в едната ръка и трета в другата, но върви право срещу вас и не се отмества — правите го вие, за да не ви отнесе
  • излизате от магазина и задържате вратата, за да може да мине жената, която иска да влезе да си напазарува — тя не ви благодари, не поема дръжката на вратата, не ви погледжда, а директно си влиза, все едно вие и без друго сте длъжен да й служите. От една страна се чувствате като портиер, от друга — осъзнавате, че не сте такъв и че току-що са ви преебали с 5 кинта

Сигурно се сещате и за други такива.

То, разбира се, си е тяхна работа — кой за какъв се взема. Но, докато още има време, моля ви… някой да ги предупреди, че тоалетната хартия скоро ще свърши, а и като гледам — лайната вече полетяха към вентилатора. Аз изчезвам, макар че май е късно. Но нищо. Аз и осран мога да си се усмихвам!

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

16 July, 2017 - 6 comments

Бунак бъди – от вкъщи работи

Много хора си мечтаят да си бачкат от дома, а фантазиите им вклюват дъги, еднорози и рози — изобщо, пълна идилия. Някои от тях, обаче, никога не са практикували такъв тип работа и съответно не си дават сметка за нещата, които могат да се появят като пречка за пълноценния им начин на живот.

В настоящия материал няма да засягаме темата за това КАК да печелим пари от вкъщи и други въпроси, свързани с бизнес частта на този тип заетост. По-скоро ще обърнем внимание на така наречения лайфстайл на фрийленсъра (сигурен съм, че баба, лека й пръст, изобщо не би разбрала този израз) и как можем да използваме времето си оптимално, както и от какво да се пазим.

Сещам се за два вида работа от вкъщи. При единия, вие просто приемате поръчки с определен срок и сами разпределяте времето си. При втория вид сте принудени да се съобразявате с работното време на хората в офиса - ако случаят е такъв, че работите към определена фирма.

Един от общите и за двата типа дистанционна ангажираност проблеми е фактът, че рядко ви пускат на чист въздух. Липсва ви честият контакт с други хора (като изключим семейството и близките). Казано иначе, като прекарваме дни и седмици, затворени вкъщи, леко започваме да се обуначваме. Рискуваме да станем прекалено себични в мислите си, другите започват да ни дразнят, а когато ни се наложи да излезем из града, се чувстваме леко дискомфортно и ставаме раздразнителни от хората в градския транспорт, от колите по улицата, от динамичната обстановка като цяло. Ако околните бъдат принудени с пистолет в главата да признаят какво мислят за вас в този момент, не е никак изключено да ви кажат, че сте станал един много негативен човек, който има проблем с комуникацията и изобщо не слуша кой какво му говори. И да слуша — все го обръща на своята. Със сигурност не е хубаво да ставаме такива, защото вредим най-вече на себе си.

За щастие, много хора са имали този проблем и по темата са изписани тонове статии, от които можем да почерпим опит. А добрата новина е, че проблемът е много лесен за елиминиране. Решенията са нито гениални, нито нещо за което се изисква много — в случая става дума за въпрос на навици.

Съвременните технологии ни позволяват да работим почти от всяка точка на света. Има фрийленсъри, които буквално не се спират да хойкат наляво-надясно. Други пък си правят чести екскурзии, я на планина, я на море.

Също е важно да си изградим и навика да излизаме честичко навън. Моя любима практика през периодите, в които #шибачкам от дома, е да отида да обядвам на място, което познавам и да си побъбря със собственика или персонала. Мога да си взема и лаптопа и след като се нахраня, да остана в заведението и да си поработя от там следобяда. Като реша да си почина, винаги има с кого да си кажа две приказки или друг, с когото да изпушим по цигара. Но и да не познаваме никого, самата обстановка и фактът, че сме заобиколени от други хора действат ободрително, макар и на пръв поглед това да ви се стори маловажно.

Ако си работим от вкъщи, повечето ни приятели, които ходят на работа през деня, няма да са на разположение, но пък винаги можем да се видим с тях на вечеря или за по бира с цаца след работа, да речем. А и повечето от нас имат поне един приятел, който #шиучи или #шибачка на смени и ще има свободни дни и през работната седмица.

Лошото на седенето вкъщи е, че рискуваме да се срастнем със стола и да не ни се ходи никъде по-далеч от кварталния магазин. А това е жалко, защото подобен тип свобода на времето е рядък дар, на който се радват едва малцина, а накрая се оказва, че макар и да можем, ние никъде не излизаме.

 

Дисциплина ли?

Тя е двустранна. Сигурен съм, че много от хората си представят, че като работиш от вкъщи можеш да си правиш каквото и когато си поискаш. Всъщност, това изобщо не е така. Даже се налага да си по-самодисциплиниран от останалите хора. Другите си имат шеф, работно време, правила, има и кой да им смята заплатата и кой да планира финансовата част на нещата, има кой да води преговорите, да осъществява продажби и да осигурява поръчки… В нашия случай, ако искаме да си “действаме” от дома, тези неща трябва сами да си ги налагаме и сами да си ги правим. А да контролираш себе си е едно от най-трудните умения на нашата планета. Губил съм клиенти, закъснявал съм със срокове и какво ли още не.

Разбира се, хубавата част е, че сутрин ако не ти се става точно в (колкото ви е часът за ставане), винаги можеш да си полежиш още половин час, за да се разсъниш и за 15 минути вече да си пуснал компютъра си и да си работиш. Можеш даже цял ден да си по пижама. Ако пък си нощна птица и имаш задокеански клиенти - супер, защото когато те се будят, при нас е, да кажем, 18:00. В сайтовете за фрийленсъри често изскачат и спешни поръчки, които трябва да се направят за два-три часа и обикновено, ако тогава спим, ги изтърваме. Самият аз вече не съм фен и предпочитам поръчки с по-дълъг срок във времето, за да мога сам да си избирам какъв да ми е режима. Както и, ако е възможно, нощем да си се наспивам.

Другата страна на дисциплината не е свързана с това кога ставаш, лягаш и така нататъка, а с това да се разсейваш от работата. Онова, за което говорехме по-горе. Да си създадеш навика да излизаш, да се виждаш с хора, да пътуваш.

Особено при онзи тип фрийленсъри, които не спазват работното време на някоя фирма, за която трябва да са налични през деня, съществува рискът от това, от което ще чуете много хора да се оплакват. А именно — фактът, че като седнеш да работиш, може така да се захласнеш, че дори да си започнал в 8 сутринта, да се окаже, че вече е 21:30, а ти още чоплиш нещо на лаптопа и нито си си напазарувал за вечеря, нито си сготвил, вкъщи е кочина, от абажура виси чорап, а котката те мрази, защото от три часа те чака да я нахраниш. Да не говорим пък за жена ти, която се прибира и вижда един брадясал работохолик, затънал в мизерия, който на всеки неин въпрос отговаря с “Чакай малко! Ей-сега, чакай!

Много е важно да се научим да се откъсваме от работата си, за да можем да сме свежи и да не прегреем. Това ще се отрази и по-добре на самата работа. Ако мислим за едно нещо постоянно, резултатите обикновено стават все по-незадоволителни, а ние не спираме да се чудим как така уж даваме все повече и повече, а пък нещо не ни се получава. На това по широкия свят май му викаха ‘прегаряне’, бърнаут или, казано по нашему - да ти се протрият цървулите.

Затова можем да правим онова, което правят и всички останали — да ходим на фитнес, плуване, да излизаме, да се разхождаме, да почиваме. Просто при нас ще е още по-хубаво, защото винаги можем да изберем кога да го направим. Не сме принудени да си вземем отпуска, когато има национален празник и да пътуваме в безкрайни задръствания и то по времето, когато всички хотели са пълни, а където и да идем, си е пълна лудница и накрая да се върнем още по-изморени, отколкото сме били преди почивката и да ни се иска да си вземем още отпуск, за да си починем от уж истинския такъв.

 

Недоверие

Нека си го признаем — по нашите ширини (а и не само) манталитетът е такъв, че и перфектно да си вършите работата от дома, особено ако сте вързани с работното време на определена компания, ако на някой му хрумне да ви потърси за нещо, което е изскочило спешно, винаги ще има едно чудене от типа “Абе тоя к’во прави сега, спи ли, яде ли, защо не е готово вече?!” Дали са ви задачата, ама докато не видят резултата, според тях вие се моткате и от страх започват да ви досаждат по сто пъти на ден.

Накрая, ако сложите едно СеРеСе в техния офис, може и да чуете неща от сорта на “Нямах това предвид! Не ме е разбрал. Кво прави тоз лигльо по цял ден, бе? Зак’во му плащаме!?” А пък в случая, да кажем, в указанието са ви поръчали да направите дизайн на плакат, който вие изработвате във Phtoshop, ама на компетентното лице отсреща му е излязла пяна на устата, тъй като е искал завбъдеще да може да си коригира текста по плаката с Word, а пък вашият файл с Word не ще да се отваря… Давам доста груб пример, разбира се (ама ви уверявам, че е реален).

И така, докато не се стигне до извода: “Абе, брато, предпочитам работниците да са ми пред очите. Да ги гледам к’во правят, че иначе само се скатават и изобщо не ме разбира какви задачи му давам. Ето - изобщо нямах това предвид! Като го наглеждам докато още работи, ще мога да го вкарвам в пътя… уволняваме го и ще си търсим човек за офиса! ” Ама това, че вие не можете да обяснявате добре, не ви е и хрумвало, нали? Или пък смятате, че фактът, че нямате време да отговаряте на въпроси и го правите набързо, без да ви интересува дали са ви разбрали, не е ваш проблем… ами хайде, отворете .psd-то с Word. Файлът, който ви изпратихме работи перфектно, тествахме го двайсет пъти, проблемът трябва да е при вас. Опитвайте докато не стане.

Та… ако за вас е неизбежно някой "да ви е пред очите", ще издам една тайна: тия, които пък са ви пред очите, са големи нинджи, трябва да ви кажа. Опасни са и трябва да внимавате с тях. Те много добре знаят накъде ви гледат очите във всеки един момент. Факири са в това умение.

А за добро или зло, или защото не сте паяк, вие имате само две очи. И, което е още по-тъпо — уж са две, ама все не ви се получава да гледате в две различни посоки с тях.

Срещал съм десетки хора, които са си направо професионални нинджи. Или, професионални скатавки. И аз през последните години доста вдигнах левъла в изкуството да гледам кой къде и кога ми зяпа в монитора. Вече съм на нивото, в което ако някой ще ме гледа какво работя в момента, веднага отварям я мейла си, я нещо друго. Просто ме изнервя някой да ми следи процеса на работа преди той да е готов за първоначално показване. (за което стана дума в тази статия)

Има много, на които това да ви следят накъде гледате, им е доста по-важна работа от онова, за което уж сте ги наели. Не ми ли вярвате? Я питайте служителите си дали биха имали нещо против ако си вземете три седмици отпуск другия месец. Леле! Още не сте се доизказали и всички радостно ви изстрелват с катапулт да ходите на майната си да си почивате и ви окуражават с подмятания как много работите и че от всички, вие най-много заслужавате да си починете. И то — колкот’ се може по-дълго. Ако може и една година да си вземете, най ще ви обичат.

Казвайки последното, се сещам, че всъщност има една фирма, която на всеки 7 години си взима по една година ваканция с цел творческо презареждане. Повече за това колко позитивно (според тях) се отразява на техния бизнес тази почивка можете да разберете от основателя на фирмата Щефан Загмайстер в този епизод на TEDtalk. За да го разберете, ще ви трябва майсторско умение в разшифроването на английска реч със засилен арийски акцент 😀

 

Стая или офис

Напоследък, има все повече специалисти, работещи вкъщи, които осъзнават проблема с това, че работата ограничава общуването им с хора и по собствено желание предпочитат да си наемат офис или пък да плащат наем, за да ползват свободно бюро и интернет в офиса на някоя фирма, с която нямат никаква ангажираност или сходство на дейността. Просто, за да са сред хора и да имат разнообразие на средата. Което не е малък сигнал за значимостта на проблема със заседяването у дома.

Ако имаме тази възможност, винаги е хубаво стаята, в която се трудите, да е различна от стаята, в която се храните, спите или четете книга, например. Не всеки, обаче, притежава собствен замък. Но е добре да разполагаме поне с две стаи, защото ако правим всичко в едно единствено помещение, ще ни е много по-трудно да се откъснем от работата (и психически и физически), а това, както уточнихме, хич не е маловажно.

 

Учене

И без него няма да мине, а когато не сме в подходящата среда, е много вероятно да изтървем накъде се търкаля колелото. Ако човек не чете и не следи как се развиват нещата в неговия бранш, губи много. Вече всеки ден излиза нещо ново и е почти невъзможно да бъдем в крак. Но това не пречи да се опитваме. Хубаво е човек да си инсталира някое от многото приложения за селектиран фийд, което вече не е никак трудно. От там насетне новата информация сама ви намира.

За мен като дизайнер, фаворит се явява приложението на Muzli за Chrome. Освен препоръчаното съдържание, смесено от различни, заложени по дифолт от приложението, източници, можете сами да избирате своите любими извори на съдържание, както и това дали то да ви се показва смесено или само от един уебсайт. Можете да селектирате показването на фийда по най-актуални/горещи теми или по най-нови. Много е удобна и функцията, която ви предлага Muzli - да стане начална страница на браузъра ви, при което отварянето на нов таб изглежда така:

Можете да използвате и Feedly App.

За новите тенденции в уеб дизайна и свързани теми следя безплатните електронни книги на UXPin — библиотеката е богата и се обновява редовно, а хората, които пишат съдържанието са експерти от водещи компании, които са, така да се каже, на гребена на вълната в онова, с което се занимават. Правят задълбочени анализи, обясняват много достъпно и дават много визуални примери. Четенето на тези книги е не само полезно, но и адски забавно и вълнуващо. Тук ще ви трябва само добро ниво на английски без елементът на немския акцент от по-горе.

Много полезни и интересни статии по всякакви теми и проблеми, свързани с професията на дизайнера, програмиста и даже хората, работещи на свободна практика, се публикуват редовно и на сайта на 99u.com

Абонирал съм се и за нюзлетъра на LinkedIn и този на Behance, където също редовно се публикува доста полезно съдържание с практични съвети.

 

И все пак един финансов казус

За въпросния епизод на TEDtalk, който споменахме по-горе, съм виждал доста коментари относно онова, че лекторът не споменава как се справя с финансовата част на въпроса, защото все пак една година без приходи не е малко, а толкова дълга почивка няма как да мине без средства, ако ще и да не излезем от вкъщи.

В този ред на мисли (любим израз на един доста мургав човек, който обаче не е циганин, нищо че се държи като такъв и не разбира значението на такива фрази…), всички 'успели хора' ще ви кажат, че е задължително да заделяте част от дохода си настрана.

За фрийленсърите това сякаш е даже повече от задължително, защото често има периоди от годината, в които по правило няма много поръчки и уж го знаем, ама като дойде това време и се чудим “Ох, какво стана сега? Какво да правя?”. Полезно е и ако сте на пълно работно време и ще сменяте фирмата. Някои си намират нова работа още преди да са напуснали старата. Което, разбира се, си е най-хитрата тактика. Други, обаче, искат да си вземат малко почивка. Ако не предвиждате да се хванете на първата оферта, за която ви одобрят, а да си изберете каквото на вас ви допада, ще трябва да сте подсигурени за един дву- или тримесечен период, в който да нямате финансови проблеми. Ако нямате заделени пари, за жалост, ще ви се наложи да взимате спешни мерки и решения, които със сигурност няма да ви се отразят положително — нито на настроението, нито на кондицията, нито пък на професионалните ви умения. Най-жалко е да видиш дизайнер, когото обстоятелствата са принудили да продава пица на парче. Ама, в крайна сметка, кой му е виновен?!

 

Бира (и други наркОтици)

Изкушаващо си е да цапнеш една-две бирички докато обядваш, а и нали си си вкъщи, никой не те вижда. Дотук — супер! Само че още по-изкусително е да продължиш и след втората, а тогава вече може, я да ти се доспи, я да те домързи.

Предпочитам да се въздържам от подобни практики, най-малкото защото ставам по-муден в работата си, а и мързелът си казва тежката дума. Доста по-приятно е да си налееш една бирича чак след като си отметнал важните за деня неща — по-лесно е когато го приемем като награда, която си даваме за положените усилия. Е, ако в 13:00 вече си приключил с бачкането за деня — твоя воля. Но тогава пък сигурно ще искаш да използваш останалата част от времето за нещо друго. Всеки сам си преценя, но ако ви се услажда пийването, това също е нещо, което изисква самодисциплина ако работиш от дома.

Ама къде се излагам и аз с тия бири. Има говеда, като моят добър приятел Стоян Николов — Торлака, които хич не се занимават с бира. Ракийчица от сабале. Даже, ако не пиеше ракия, може би нямаше да пише толкова хубаво и сладкодумно! Ама аз съм, все пак, човек 50–60 кила. А тук ви говоря за северозападен добитък, дето е расъл и пасъл по монтанския край и може много да носи — а то такива животни като тамошните, другаде няма. То и Господ… извинете, Lemmy пиеше като за трима… Въпрос на организъм, важното е всеки да си познава неговия и да не се мъчи да приглася на нечие друго темпо и навици. Иначе, то е ясно. Или, както е казал последният гореспоменат — всички ще умрем от смърт. Другото е бял кахър, дет се вика.

И не на последно място - освен към бирата, доста хора се пристрастяват и към компютърните игри. Ако питате някои фрийленсъри, доста от тях (ако си признаят, де) ще ви кажат, че заради някоя зарибяваща игрица, все им се е налагало да вършат работата си в последния момент. И аз съм бил един от тях. Ама не го бих много. И после съжалявах.

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме една бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

6 August, 2017 - No Comments!

Панелът layers във Photoshop или как да изнервим програмиста си


В процеса на работа на хората често им се налага да работят с чужди файлове или пък да изпращат такива към свои колеги. Тук ще разгледаме какво точно да направим, за да вбесим всички онези, които са принудени да работят с нас.

Не знам дали ви се е случвало да ви изпратят .PSD или друг формат файл, чийто панел с така наречените layer-и е пълна каша, липсва организация по папки, а всеки слой е кръстен буквално както падне. Говорим за нещо от този сорт:

Ако сте имали вземане-даване с такива файлове, добре знаете колко трудно се работи с тях.

А сега да сравним горните примери с тези долу, които се отнасят за един и същи файл (двата скрийншота са обединени в един за удобство). В панелът със слоеве, който е вляво, ще видите вида, в който файла е изпратен към font-end дивелъпърите за разработка, а в този, показан вдясно, е даден пример на това какво се случва, когато отворите произволна папка, за да видите как е подредено съдържанието вътре и сте разтворили една-две от под-папките.

Ето и как изглежда конкретния .PSD макет, който трябваше да бъде разработен. Обърнете внимание колко много елементи съдържа той и си представете какво би се случило ако слоевете бяха подредени произволно. Щеше да е много забавно, нали?

На първо място, да си отговорим на въпроса защо е добре да правим подобна организация на layer-ите в своите .PSD проекти.

  1. От уважение към хората, на които им се налага да работят с нас
  2. От уважение към нас самите

А сега по-подробно. На първо място, ако да речем сме уеб дизайнер и изпратим зле подреден файл на нашия програмист, със сигурност ще му загубим доста време и ще превърнем работата му с нашите проекти в едно крайно дискомфортно и неприятно за него изживяване. Разбира се, при файл, в който имаме само 10–20 layer-а, тове не е чак такъв проблем, но какво да кажем за дизайна на една доста обемиста начална страница, съдържаща няколкостотин елемента, например? Селектирането, преместването и клонирането на група обекти и обектчета (да речем — снимка, заглавие, бекграунд, икони за дата, час, брой прочити и коментари и т.н.) може да се превърне в истински кошмар и понякога да се окаже почти непосилна задача. Да не говорим какво се случва ако се окаже, че имаме заключени слоеве или такива, които са link-нати, единият от тях се намира 200 слоя над предишния и са ни били нужни цели 10 минути, за да го открием в цялата тази манджа с грозде, тъй като по някаква причина не го виждаме в проекта и ни е трудно да го селектираме директно. На горкият нещастник, на когото се е паднала честта да борави с нашето иначе толкова гениално творение, в даден момент ще му се стори доста по-лесно сам да си изработи някои от елементите, за да стане всичко по-бързо и лесно.

Казано накратко — по този начин определено проявяваме голяма доза неуважение към човека остреща.

Което ни води до заключението, че, от друга страна, никак не е хубаво да си правим такава услуга, защото — ако има как — следващия път ‘колегата’ ни надали ще иска да работи с нас, с нашата фирма и с нашите файлове. Нито пък би препоръчал услугите ни.

Съществува и вариантът да ни върнат файловете и да ни накарат да си преправим подредбата, за да имат те “по-човешки” вид и да са годни за работа. Вярно е, че кръщаването на всеки слой с адекватно име и групирането му с други слоеве в съответните папки отнема известно време, но когато превърнем това в навик, вярвайте ми — всичко става много по-лесно и накрая сами сме си благодарни. И не само ние.

Дори да правим файловете си изцяло за лична употреба, пак е добре да знаем кое какво е и къде се намира, за да може да ни е по-лесно ако вбъдеще се наложи да променяме, премахваме или клонираме различните компоненти от дадения проект.

Вярно е, разбира се, че често по-творчески настроените личности са, колкото талантливи, толкова и разсеяни и разхвърляни. Това, обаче (особено ако е осъзнато), не бива да служи за оправдание, защото то граничи с немарливостта и мързела и определено не ни кара да изглеждаме добре в очите на колегите или бизнес партньорите си.

Представете си, че нещо се случи и по спешност ви се наложи да ползвате компютъра на приятел или колега. Отваряте диск D:\, а в него всички папки и файлове са кръстени в следния дух: New Folder, New Folder (2), Photos 1, asdf, New Folder (115), Movies, ivan-style.css, ivan-style-new.css, ivan-style-final.css, ivan-style-final-dekemvri.css, ivan-style-100.css, ivan-style-style.css, 1.pdf, C.pdf, Project.psd, New Document (3).docx, nova godina.jpeg, naSPAsPenka.avi, pisna mi da mislq imena.jpeg, ivanka dvanaisti A.jpg, maria spageti.jpeg, 315.gif, telefoni gajetata mi.xls, n12234234sdf454345xnd344233.jpeg, iliustreityr project avgust.eps, New Folder 2017, New Folder 2017 (1), New Folder 2017 (2), Matzki 2015, wttsd.avi, SkriiToziFileOtJenata.avi, SammarHits 2017, TimBildingYuni, 234n32.gif… и така нататък.

Какво бихте си помислили за този човек? Като се абстрахираме от факта, че явно е доста палав (което си е негова работа), оказва се, че е също така много неорганизиран и неподреден — поне в работата си, де. Иначе, не е изключено, например, у тях всичките му ризи и чорапи да са най-старателно сгънати в гардероба.

Особено ако става дума за .PSD с дизайн на уеб страница, групирането и подреждането на елементите в съответния файл ни улеснява много, защото така можем да уеднаквяваме разстоянията между тях, да спазим максимално точно дадени .css правила и по този начин да сме възможно най-близо до крайния резултат, който ще получим при реализирането на вече работещия уебсайт.

За по-любознателните: Ето един бърз пример за това как можем да пресъздадем навигационното меню на нашия бъдещ уеб проект. Приемаме, че ще използваме платформата на Bootstrap за разработката на крайния продукт и затова при създаването на .PSD-файла за настоящия пример ще се базираме именно нея за ориентир. Основното, което ще ви направи впечатление, обаче, е че всъщност никак не е трудно и сложно да си именуваме layer-ите и да ги организираме в съответните папки още в процес на работа, както и че накрая всичко в панела със слоевете ни е доста по-пригледно и подредено. Примерът отразява вероятно най-педантичният подход, който можем да приложим при подобен тип работа. Може би, 20% от помощните елементи, приложени тук, няма да влязат в употреба при работата на дивелъпърите, но пък така постигаме един добре изпипан и максимално реалистичен макет на бъдещия ни сайт. Освен това, спестяваме си и тъпи въпроси от типа на "Абе в първата новина си оставил padding 15 пиксела отляво и 15 пиксела отдясно, а във втората и петата падингът ти вдясно е 16 px... как искаш финалния вариант?" Ама какво да ги правиш - програмисти.

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме една бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

9 July, 2017 - No Comments!

За пушещите, пиещите и щастливите грешници (1)

Това е първата от поредица статии относно онази част от нас, която честичко се отдава на пороците си повече отколкото е здравословно. Материалът по-долу е писан в края на есента на 2016 г. Следващият предстои като втора част по някое време през 2017 / за да видите, че пиша нещата от личен опит и заедно да проверим каква част от тях работят наистина/.

Накратко, в тази поредица ще става дума за следното: Много от нас често усещат, че не живеят здравословно и правилно. Повечето от съветите, на които можем да попаднем, слушайки всякакъв тип “гуру” вождове и други индианци в интернет, по телевизията или четейки различни книги, най-често ще ни заповядат тотално да отрежем онова, което ни пречи. Например, ако се задъхвате, защото много пушите, те ще ви кажат да спрете цигарите. Мерси за съвета, нали! Ако сутрин се чувствате като парцал, те ще ви кажат да спрете всякакъв вид алкохол вечер и кафе сутрин.

Аз пък казвам друго — цигарите, алкохолът, храната и всичко останало, с което може да се прекали, са всъщност много приятни изживявания, но много от нас не знаят кога да спрат и те стават по-силни от волята ни. Най-лесният съвет, който можете да дадете на такива хора, е просто изцяло да премахнат подобни удоволствия от ежедневието си. Ама, там е работата, че те вече го знаят.

На мнение съм, че е по-вълнуващо и приятно, когато човек се опитва да се сбори с пороците си и да им докаже, че е по-силен от тях и че може да ги използва само за удоволствие, но не и да попада под властта им като прекалява. Ако избягаш от бойното поле и битката, със сигурност ще се спасиш, но често не се знае за колко дълго, защото врагът може (и най-често ще го направи) да се втурне да те преследва.

Хората, които се будят рано сутрин дори преди алармата им да зазвъни или не изпитват каквито и да било други затруднения с ранното ставане, а също и често предпочитат да си легнат навреме като и без това им се доспива най-късно в 22:00, по една или друга причина се чувстват благословени с морално превъзходство над онези, които са устроени по малко по-различен начин. Защото обществото, светът и всички онези, които по безболезнен за нас начин ни яздят с невидимия си камшик всеки ден, са положили този режим на живот за нормален — а няма и нищо лошо в това, защото би било трудно да накараш ято говеда да полети без тези общоприети правила. Ако обществото знаеше, че говедото не е птица, трудно би се навило да лети. Но ето, че в нашия свят всяко говедо може да лети без и окото да му мигне.

Написаното тук е най-вече за хора, които са като мен. Ако сте от горепосочените дисциплинирани летящи говеда, труно ще ме разберете. Но пък заслужавате моите адмирации. Ако, обаче, поне малко сте се борили с вредните си навици, може би има какво да си кажем.

Аз съм от оня тип хора, които ако ще се отдават на някакъв порок, ще го направят до почти краен предел. Ако ми се пуши, ще си изпуша 2 кутии цигари с огромен кеф. Ако съм решил да си пийна биричка, ще си пийвам докато ми е сладко. И ще продължа и след това, докато не усетя, че едва си стоя на краката. Ама вече ще е късно (във всеки един смисъл). Говоря по принцип как съм устроен, а не че го правя редовно. С годините съм придобил (поне някакъв) усет кога да си ударя спирачката, но както много хора казват: “Без едно мога, ама само с едно не мога!”, та от време на време и аз без да искам се “отървам” и на другия ден хич не съм си благодарен. Освен това, съм и от типа “сова” и колкото по-късно става, толкова по-малко ми се спи, а повече ми се твори. Иначе, виж, през деня мога спя безоткатно с часове.

Та… ако сте като мен, но виждате, че това ви пречи, ето какво съм намерил аз като решение. Всъщност, това е процес на постоянно търсене, така че крайно решение едва ли има, но ще споделя, каквото съм заключил до момента:

На първо място, трябва да имате желанието да се “стегнете”. Ако самите вие не виждате смисъл да се “взимате в ръце”, то тогава и Йода не би могъл да ви помогне. Но ако пък имате това желание, но все нещо не ви се получава, ето какво ми е помогнало на мен. При мен специално това желание дойде най-вече в резултат на все по-засилващ се ежедневен физически дискомфорт. Чувствах се като развалина, която всеки момент ще грохне някъде. Когато навремето питаха James Hattfield от Metallica защо е спрял пиенето, той отговори много просто: “Писна ми всяка сутрин да се събуждам, чувствайки се като свиня.”

В даден момент просто осъзнах, че има много неща, с които искам да се занимавам вечер след работно време, но все не мога да им отделя нужното внимание. Да сготвиш, да погледаш филм, да вземеш душ и ето — вечерта заминала. Да, ама не. Какво правех аз — прибера се, отворя си една бира, запаля цигара, втора, трета (цигара, де, не бира). И това докато се наканя да сготвя. Решавам да сготвя. Мариновам си месото, докато го чакам решавам, че съм се уморил от кълцане на подправки и подготовка — хайде пак цигарка-две. Я! Ама тя бирата свършила. Хайде да отворя още една. Не е ли време да почвам да пържа месото? Ей-сега. Само след тая цигарка. Две. Три.

Слагам месото да се готви. Трябват му 20-ина минутки. Не е ли идеалното време да си взема душ? Да, разбира се. ОК! Само да пуша една и влизам в банята! Хм, ми то месото взе да се запървжа. Добре. Явно ще се къпя чак след вечерята. Я сега една салатка за гарнитура да направим. Правим я. Цигара-две-три. Сервираме. Да пушим и ще вечеряме. Вечеряме. Хайде да пушим и да си полафим. Май трябва да вляза в банята, а вече ми се спи. Къпя се. Ех, че е хубаво. Цигарата след душ е направо божествена. Но бирата в чашата е свършила. Отваряме нова. Само колкото за тази цигара. Е да, ама глътка-две… дай да си пална още едно фасче. Три-четири. Цигарата не е допушена докрай, а пък няма бира. Ще си долея малко. Доливам си. Цигарата свършва. Но пък има още бира. Хайде ще пуша още една, колкото да изпия бирата в чашата. Бирата е изпита… дали да не си долея още. Да, ама пък ще трябва да пуша. Ми супер, аз обичам да пуша. Бълбук, бълбук. Бирата е сипана, цигарите чакат… и така до безкрай. Този сценарий съм го играл с години.

По този начин, обаче, няма как да намерим време за нашите занимания, колкото и да ни харесват. Едно от нещата, които ми помагат, са тренировките в домашни условия. Аз не им казвам точно “фитнес”, а по-скоро гимнастика. Не са и гимнастика, понеже са упражнения с дъмбели, но все пак не става дума за използване на сериозни уреди, които можеш да намериш само в една фитнес зала. Както и да е.

Направил съм си програма, която съм прилагал и преди години и от която бях много доволен като резултати. Само че тогава се разболях и по лекарски съвет трябваше да спра с физическите натоварвания. Сега ми е много трудно отново да вляза в този ритъм.

На първо място, за да изпълня тази програма, съм си поставил като условие да не пия никаква бира преди да си направя упражненията. Тоест, за разлика от друг път, като си вляза у дома, да не ми е първа работа да си отворя една бира и жадно да изгълтам половината от нея. А и то, в случай, че тренираш, си е самоубийство — ако пиеш бира преди тренировка после като се натовариш и задъхаш направо имаш чувството, че от устата ти мирише на кравешка тор. Да не говорим и за сухотата. След тренировката пък обичам да си похапвам нещо леко (например варено яйце с майонеза и хляб), съпроводено с чаша прясно мляко. За пушещите не е нужно да казвам, че комбинацията от прясно мляко и цигара не оставя особено приятен вкус. Но пък тази лека вечерна закусчица след хубава тренировка (между половин и един час време) ми е много сладка и не мога да я сравня с никоя цигара или бира (ако трябва да съм точен: това направо си е друга бира!).

Направили сме тренировката, хапнали сме и, понеже бая сме се поизпотили, време е за душ, за да се освежим. Ако не бях тренирал, сигурно бих се сетил да вляза в банята чак след полунощ когато е дошло време да си лягам и няма за кога да отлагам. Ето че без да усетя съм се мобилизирал и съм отметнал едно неизбежно задължение съвсем навреме, да кажем още в 19:30–20:00. Супер!

След това, обикновено сядам да посвиря и да си направя ежедневните упражнения на китарата. По принцип бих ги правил по-късно, но живея в панелка (от тухла) и имам съседи с малко дете, та гледам да не злоупотребявам с търпението им. На тихо е нещо като на сухо и не ми харесва.

След това се отдавам на готвене ако се налага, но не се мотам толкова, а докато готвя и чакам онези интервали от по 10–15 или 20 мин., в които нещо трябва да се позапържи, задуши или посвари, си приготвям лист А4 и се упражнявам да си рисувам ежедневната доза букви — нещо, с което отскоро се занимавам и съм си поставил като цел да упражнявам по възможност всеки ден. И ето че още нещо е отметнато.

Ако ми остане време, занимавам се и с нещо допълнително, което ми е кеф да върша, но крайният резултат от всичко това е, че съм изпил много по-малко бира, а съм й се насладил много повече, изпушил съм много по-малко цигари от преди, но пък с по-голяма наслада и накрая от всичко това, се чувствам и леко (но приятно) изморен и ми е по-лесно да се “сетя” да си легна навреме. Организмът сам си го иска. И ето че на следващата сутрин и аз (също като ония “нормалните”) често се будя преди да звънне алармата и съм много по-зареден с енергия и желание за новия ден. А, сигурно знаете, че ако си прекалил с биричката предната вечер, ставането обикновено е много трудно ако ще и да нямаш махмурлук —  колкото и “тренинг” да си натрупал, колкото и да можеш “да носиш”.

Не казвам, че тези “пороци” са спрели да са ми сладки, че съм спрял да пуша и че, примерно, вече даже не харесвам жени… но идва момент, в който наистина на човек му писва всеки ден да се буди, както каза другарят Хетфийлд, чувствайки се като свиня. Да, възможно е това да се практукува ежедневно, но не и за хора, които ходят на работа или такива, на които не им се налага, но все пак искат да правят нещо смислено с времето си.

Гъз глава затрива, са казали хората.

Друг мой недостатък, ако можем така да го наречем, е че ме влекат много неща. Тоест, имам повече от едно хоби. Ако имаш две или три хобита, трудно е да упражняваш всяко едно от тях всеки ден. Пробвал съм — не става така. Ето защо е добре да си направим една експериментална график-програма, в която да разделим практикуването на хобитата си по дни от седмицата като се има предвид, че на практика не е възможно да отделим повече от час-два за всяко и не повече от, да кажем, три часа общо за всички тях в делничен ден (ако ходим на работа).

Основните ми хобита са:

  1. Lettering;
  2. Свирене на китара;
  3. Кратка домашна тренировка;
  4. Уеб-дизайн;
  5. Четене;
  6. Готвене.

Ясно е, че не могат да се случат за една вечер. Ето защо съм се опитал да ги комбинирам по групи, така че всяко от тях да получи поне по три дни от седмицата. В списък, който съм си разпечатал под формата на таблица, си отбелязвам кога кое съм или не съм успял да свърша. Целта тук не е накрая на седмицата да се обвинявам колко съм несериозен ако е имало нещо несвършено по план, а просто да видя кое ми е било най-приоритетно и каква стратегия би сработила.

Мога, например, да кажа, че ми е най-лесно със свиренето на китара, понеже ме влече най-много и дори без да си гледам графика от таблицата, просто сядам и свиря. И се оказва, че това го правя всеки ден без пропуск. За някои от другите неща ми се налага да проявявам повече воля и понякога не ми достига мотивация, за да ги практикувам редовно.

Разбира се, на всички ни се случват и такива вечери, в които ще изелзем с приятели, ще посетим концерт на някоя група или пък просто ще си побъбрим с любимия човек и няма да има време за нищо друго. Но това, в крайна сметка, е време, прекарано в приятни емоции и никой не може да издържи дълго без да разпусне тук-там. Въпросът е през останалото време да правим нещо смислено, защото иначе навлизаме в един непрестанен цикъл на “безкрайни удоволствия”, които накрая само ни изтощават всячески без да ни носят никаква полза, а времето си лети…

Следва продължение...

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/