Archives for June 2017

29 June, 2017 - No Comments!

За удобството на платените stock библиотеки

Времето е пари. Но има и случаи, в които е точно обратното.

Или, както казва моят приятел и адаш Юли Тонкин - времето е пари, но с пари можеш да си купиш доста време, през което да се фокусираш над по-важните неща. В нашия случай, по-важните неща са да си спестим време, през което да изкараме още пари. Хитро, нали?

Сигурно на всеки дизайнер, особено когато е бил начинаещ и е работил в по-малка фирма, се е случвало докато разглежда ралични сайтове да забележи някой банер на български с мега-яките графики и да си рече: “Баси! Как ги правят тия неща? Искам и аз да мога така!”.

Малко хора подозират, че всъщност в повечето такива случаи дизайнерът не се е потил чак толкова много над въпросните графики. И аз съм го ял същия, както се казва. Много пъти в миналото ми се е налагало да оставам час-два след работа, за да скалъпя нещо подобно на “онези яките картинки” и накрая резултатът пак не е на 100% толкова добър.

Истината е, че работодателите, които са осъзнали важността на използването на stock-библиотеките директно изстрелват дизайнерите си на светлинни години пред остсаналите.

Какви са някои от предимствата на така наречените stock photos:

  • пестите време — ако един обикновен дизайнер се поти цял ден или повече, за да създаде нещо красиво за един най-обикновен банер, например, то човекът, който разполага с платен абонамент за въпросните банки със снимков материал, обикновено се справя със същата задача за… хайде да речем за един час време. И обикновено резултатът е много по-качествен;
  • снимките и векторните графики са лесни за обработка и напасване към вашите нужди — можете да си променяте текстовете, да добавяте собствени елементи и всичко е с изключително висока резолюция;
  • разполагате с векторни изображения на почти всякаква тематика, изработката на които би ви отнела безброй часове пред компютъра.

Най-честите възражения, които можете да чуете:

  • че дизайнерът не може да блесне със собствените си умения, а ползването на готови неща, правени от друг, си е направо измама и прах в очите на клиента;
  • нещата не са на 100% уникални и е възможно някой друг да използва същото изображение и за своите рекламни материали.

Така е, но само донякъде. Аз бих казал, че най-важно в крайна сметка си остава задклавиатурното устройство — тоест, вие. С каквито и разкошни изображения да боравите, крайният резултат зависи от вашите решения и това никой не може да го промени. Вземете 5 графични дизайнера, поставете им същата задача и им предоставете едни и същи stock материали, които да използват. Сигурен съм, че накрая ще получите 5 коренно различни резултата.

В материалите, които всеки изготвя, неминуемо присъства духа на твореца (ама не оня там горе) и неговото мислене. Както и способността му да нагоди готовите изображения спрямо целите на проекта, което, колкото и лесно да звучи, повярвайте ми — понякога хич не е лесна задача!

С две думи, и да разполагате и да не разполагате с готови изображения, пак ще ви се наложи да използвате главата и очите си. А да притежавате “око за нещата” не е придобито умение — или го имате, или го нямате, a от там насетне, всичко е само трупане на опит до гроб.

Ще дам пример с една от серия wallpaper реклами, които трябваше да изработим под формата на автореклама за един от нашите сайтове по онова време, а именно сайтът retro.bg

Wallpaper с автореклама на сайта retro.bg (позициониран на сайта blitz.bg)

Точно за този вариант много се колебаeх и се чудех дали да го предам за одобрение наред с останалите или да си го архивирам в папката с неизползвани неща. Надали всеки би се решил да използва поляна с крави, защото на пръв поглед нито снимката е от миналото, нито има нещо много “ретро” в нея, а пък наличието на крави граничи пряко с несериозното и смешното. Но реших да го представя и не сбърках. Оказа се, че хората, които трябваше да го одобрят за излъчване също доловиха онова, което и аз съм имал в ума си, когато съм избирал тази картинка от Shutterstock. Цялостната атмосфера на изображението, както споделиха повечето, които го видяха, много напомня за онова предаване по Канал 1 (дали по онези години не беше просто “Първа програма”?), което даваха в неделя следобед, а сега, оказва се, все още съществува, но е в събота — а именно, предаването “Бразди”. Този тапет успяваше да предизвика лека усмивка, да прави асоциация с нещо от близкото минало, което с немалка доза носталгия всички си спомнят, а в същото време да бъде и забавен. Иначе казано, успяваше да въздейства по свой си начин.

Разбира се, има сериозни рекламни агенции, които разполагат с големи отдели от криейтив специалисти, които правят всичко със собствени усилия — имат художници, специалисти по векторизиране на техните рисунки, аниматори, 3D-артисти, програмисти и так дальше, както казваха в братския Съветски съюз. При тях няма невъзможни неща, но и проектите са по-мащабни, отнемат повече време и затова струват и доста скъпо.

Ако си спестите абонамента за галерия със stock изображения, нищо чудно някой ден да стигнете до извода, че за да си направите свои уникални материали с високо качество, ще ви трябват поне:

  • хубав полупрофесионален или професионален фотоапарат
  • някой, който да може да борави с него
  • време за заснемане
  • модели, места и предмети за заснемане
  • време за обработка на заснетото

А защо, след като на стотици хора по цял свят им се плаща да изготвят всички тези неща, които вие после на не особено голяма цена можете просто да си изтеглите и да си спестите цялото главоболие, не се абонирате за една stock глаерия?

Да не говорим, че има и неща, които трудно ще си заснемете сами. Ето няколко примера, за които се сещам на прима виста:

Ако се понапъна, мога да избоя още много, но ме е страх да не се получи една друга работа вместо това…

Аз лично използвам shutterstock за своята работа, а за по-авторските проекти предпочитам ако е възможно да заснемам сам хората или предметите, които искам да използвам. В миналото съм имал възможност да използвам и банката с изображения на 123RF. Също така ми се е налагало в даден момент да правя сравнение между Shutterstock и iStock, когато са ме питали кое предпочитам да бъде закупено като абонамент.

И двата сайта разполагат с богат избор материали в широк спектър от теми (на практика, почти всичко, което би могло да ви потрябва). Счита се, че Shutterstock е по-подходящ за компании, които теглят по много изображения на ден. iStock пък излиза малко по-скъпо, но е по-удачен за “соло-изпълнители”, които създават авторски изображения и теглят по-малко, но по-творчески или художествен тип, снимки.

За малко над 1000 USD на година можете да се абонирате за Shutterstock като така получавате над 700 даунлоуда на месец. Снимките, които вече сте теглили и искате да изтеглите пак, не се броят като нов даунлоуд — т.е., можете да си ги теглите колкото пъти си искате (например веднъж в офиса, веднъж вкъщи и т.н.). Когато съм използвал 123RF си спомням, че абонаментът беше около 100 USD на месец, което даваше право на по 5 снимки на ден.

Разбира се, има и много безплатни галерии със снимки, но в тях далеч не се намира всичко, което би могло да ви потрябва. Идеални са, обаче, ако ви трябват снимки за вашия блог или друг тип публикации. За корици на дискове и други авторски творби често използвам и deviantart.com, защо там има някои страхотни stock галерии, особено такива с модели, но трябва внимателно да се чете дали съответният автор е разрешил комерсиалната им употреба. Навремето голямо облекчение се оказваше и безплатната база на sxc.hu, които сега се казват freeimages.com.

Като награда за достигналите края на статията, ето една безплатна снимка от мен, която можете да си изтеглите (цък с десния бутон - 12 MB размер) и да я зуумвате на 100%, за да й се насладите по-добре 🙂

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

29 June, 2017 - No Comments!

Сигурно и вие обожавате да зяпат в монитора ви

Относно това колко свободно време ни остава през един работен ден (ама честно), как да подредим клетите кандидати за работа по време на интервюто и какви мерки да вземем ако не искаме офисното фън-шуй да се превърне в един голям, голям… концлагер.

Познавам хора, на които, що се отнася до служебните им задължения, задачите за седмици или месеци напред са им ясни още в самото начало на всеки нов проект. Тези хора винаги имат поне час-два свободно време докато са в офиса, а понякога и по цели дни, в които просто трябва да присъстват на работното място. Някои го използват, за да свършат нещо “на частно” за някой лев отгоре, други просто си клатят краката и сърфират безцелно из мрежата, гледат забавни клипчета и коментират из Facebook, а трети се правят, че вършат някаква работа, побутват лека-полека, така да се каже. Тези последните явно някой ги следи зорко какво вършат. Или пък те просто така си мислят.

Аз, например, съм от хората, които дори да са си свършили всичко в срок, дори всички (колеги, началници и прочее) да са доволни и да виждат резултатите, винаги им идва отвътре да се притеснят ако, например, си пуснат да гледат някой клип от YouTube на слушалките докато още тече работния ден. Има го постоянното чувство за вина, от което цялото ни общество е болно — дали някой ще види, дали останалите, които в момента имат много работа, няма да се обидят и да ни намразят, дали няма да нахлуе шефа в стаята и да ни смъмри, дали някой постоянно не ни зяпа в монитора?

Закон на Мърфи: случва ми се да си пусна някоя страница със забавни тъпотии във Facebook точно 3 пъти седмично за по 10 минути. Е не знам как, ама шефът ми точно тогава уцелва да влезе в стаята - и трите пъти!

Като се замисля, има периоди, по време на които средно на ден ми остават около 2 или 3 свободни часа. Ако имам 'power', 1/2 от тях използвам за допълнително дооглеждане на вече свършените неща, друг път за учене на нови неща. Останалата половина от това време, което понякога ми остава, обаче, много ми се иска да изпозвам за себе си — да прочета или свърша нещо от онези неща, които се явяват останалата част от моите хобита и пак са до голяма степен свързани с професията ми (а, за щастие, поне професията ми е свързана със 70% от хобитата ми). Ако го правех, бих си спестил час, час и половина време от вечерта, когато съм вкъщи и бих използвал това време, я за да сготвя, я за друг вид забавление — като, например, да излгедаме някой филм с любимата. Филм рядко си пускаме да гледаме, защото да не отделим време за готвене, почистване, подреждане, пране, самоизпиране и т.н. няма как, но останалата част от вечерта така или иначе използвам за онези, моите си неща, защото меракът си е мерак… и ето че станало време за лягане. И пак никаква не я свърших. И изобщо какво лягане - едва си мигнал и трябва да ставаш.

Ако използвах свободното време на работа за част от вечерните творчески занимания, времето след работа щеше със сигурност да ми е достатъчно. Само че, защо не го правя? Защо не използвам тези час-два?

Причината е отново онова тягостно чувство — някой ще ме види, някой колега ще проточи врат и ще си помисли, че се скатавам (че даже и ми плащат за това), друг ще ме смъмри или пък после ще ме изклюкари “по високите етажи”. И какъв е резултатът — човек го е страх да отвори един нов прозорец в браузъра си и да прочете поне 2–3 интересни статии, да си поровичка във фейсбук (или в носа) или, изобщо - да прави каквото и да било, което не е свързано с работата. Започва се едно подскачане по виртуалните прозорци — аха отвориш нещо да прочетеш и изведнъж някой влезе в стаята; хайде alt+tab и да се вижда, че Photoshop е отворен и че работата кипи с пълна сила (много е важно да си си нагласил нещо по работа като предпоследен отворен софтуер, за да може alt+tab на мига да свърши магията и да те върне където трябва). И тъкмо когато въпросният нарушител на спокойствието излезе, хайде пак в браузъра да си дочетем статията. В този момент някой се надигне да отиде до тоалетна или да ходи да пуши навън, мине ти зад гърба и хайде пак същото упражнение. От всичко това човек накрая е толкова изнервен, че просто отива да си вземе едно кафе и да изпуши 3 цигари една след друга — за това поне никой няма да ти каже и "копче", защото всички го правят.

Сигурен съм, че 90% от хората са изпадали в подобни ситуации и даже изпадат в тях всеки ден. Само че аз си мисля друго — дали в повечето случаи сами не си внушаваме, че другите около нас биха имали токова против факта, че имаме свободно време, както и някакви претенции относно това как точно го оползотворяваме? В такива ситуации можем да си кажем — я да пробвам наистина да видя какво ще стане. Само два или три дни. Ако има проблем, то ще стане ясно. Все някой ще ми направи забележка и поне ще знам, че така не бива. Да, но нашият мозък е коварно човече и веднага ще измисли нещо от сорта на: “Да бе, да. Забележки! В България хората не правят забележки. Ще ти гледат сеира ден, два, месец, ще ти се усмихват приятелски насреща, а в главата си ще злобеят срещу тебе, ще се навиват като пружина всяка вечер, ще се пукат от яд и горчилка, докато накрая не им кипне, пружината не изскърца “не мога повече” и не започнат да кроят коварен план как да ти подлеят вода, да ти намажат ските и да те пуснат по стръмното.” Нещастните хора мразят щастливите. Баси, колко съм мъдър...

Преди много, много години, в един офис, спомням си, че се бях разбрал с тогавашния ми работодател, че на работа мога да идвам по-късно — 10:00, 11:00, 12:00. Това беше така, защото много често оставахме да работим до късно, помагал съм си и от вкъщи, работили сме и по нощите, пътували сме по разни градове, трудили сме се събота и неделя, че и по празници. Такава ни беше работата и много си я харесвахме. Но имаше и колежки, като секретарката, например, чиято работа беше да идва в точно определено време рано сутрин, да е дежурна на телефона и да бъде в офиса, от понеделник до петък. По празници си знае - винаги почива, събота и неделя не я търси — както си му е реда. Което ми подсказва колко се чудехме с колегите кой ги ръси тия срамни косми върху тоалетната чиния - сега знам кой е бил. Явно, от толкова бачкане и преумора е нямала време да си тегли бръснача редовно... Та, след време тя започна лека-полека да мрънка пред началството, задето трябвало всеки ден да става в 6:00, за да дойде навреме в офиса в 9:00 (понеже живеела на майната си), а някои “като онзи там” как така си позволявали да идват, когато си искат?! Ами може, как да не може — моята работа е творческа, често бяхме и в движение по задачи, на практика, мисля за работа почти денонощно, а ти си знаеш обедната почивка в 12, знаеш си, че като чукне 18:00 си вдигаш чантичката, шапката, гащите и дим да те няма (то нали само това и чакаш цял ден, тъй както още от понеделник започваш да чакаш да стане петък). В крайна сметка — работиш като офис-мениджър (демек, секретарка), би трябвало да ти е ясно, че задълженията ти са такива и трябва да работиш по график. Както и да е — мисълта ми е, че хората сякаш са по-склонни да гледат в чуждото канче. Не че ако аз дойда в 8 сутринта, нейната работа ще се облекчи или ще й стане по-приятна, но по някаква причина със сигурност ще се чувства “по-малко” прецакана или поне не единствената прецакана. Другото, което няма как да не си направя като извод за нея е, че по всяка вероятност изобщо, ама изобщо не си харесва работата. Както и да е, тия мрънканици е редно да се решават от началството.

Та, мисълта ми е, че след подобни случки, човек определено няма как да не си помисли, че ако вземе да свърши нещо полезно за него самия в работно време, ще има поне една злобна дребна душица, която да има нещо против. Нищо, че си изорал цялата нива преди това. Ако ви се е случвало да работите в подобни условия, със сигурност знаете за какво говоря. Ако ли не - блазе ви на девствеността.

Не че и те не го правят — всеки може да се сети за поне два случая, в които сме имали от онзи тип колега (а дали и самите ние не сме били така), който само чака момента никой да не го гледа, влиза си във Facebook-а и забравя да излезе докато някой не го потърси за нещо или не го посрита да си свърши работата по-чевръстичко. Представяте ли си каква наглост — този човек (който може да сме и самите ние) си позволява да полентяйства даже и преди да си е свършил задачите за дадения момент?! Лошо няма, освен едно — този тип хора, ако да кажем стоят на съседното бюро, не биха имали абсолютно нищо против ако и ние правим така. Даже биха го предпочели — ще имат съмишленик по мързел и ще се чувстват една идея по-малко виновни, задето се скатават. “Хайде стига! Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат. Ще им работя аз на тия. Че то това моето пари ли са?” И да, биха ни предпочели за “ортак” във великото дело да си загубим няколко часа от живота в правене на нищо, но как биха реагирали ако извадим  лист и молив и започнем да се упражняваме, например, да рисуваме по-добре човешки череп? Ами, много просто —  ако не са хора като нас, които искат нещо да научат и да се развиват, ако са от хората, които не си харесват работата (и изобщо не знаят какво искат да правят с живота си) и работят само защото “еми, копеле, трябва да се бачка в тоя скапан живот, няма начин!”, ако нямат никакви хобита и любими занимания, или пък от безцелно наливане с бира по паркове и кръчмета все “няма време” да се науча да пиша програмен код, да решавам биквадратни уравнения или да покарам мотора си, да превъртя еди-коя-си игра (или каквото там им е хобито, което са оставили да прашасва в някой гардероб) — то тогава бързо ще се окаже, че не сме от тяхната партия и със сигурност няма да погледнат добре на това, че се занимаваме с нещо допълнително, с нещо наше си.

За щастие, отдавна вече у нас има и много фирми - най-често чуждестранни, за съжаление - при които се държи на свършената работа и подобни притеснения отпадат. Но, ако доскоро сте работили в среда, сходна на описаната от мен по-горе, много е вероятно в началото кофти навикът да се озъртате през рамо да ви преследва още известно време, дори след като отдавна не се намирате в такива условия.

 

Как да си подредим работното място?

Лично аз много мразя работни пространства, в които мониторите са обърнати да “гледат” към вътрешността на стаята, а хората, които работят, трябва да са с лице я към някоя стена, я към прозорец.

Причините са очевидни и няма да ги изброявам, но ще кажа, че никой няма полза от изнервен работник. Познавам хора, които не ги притеснява толкова ако зад гърба им постоянно снове някой, но те са единици. Повечето, които съм питал (включително и такива, които имат лукса да са "шефче"), независимо дали имат свободно време за социални мрежи и други занимания през деня или са затрупани от работа, не са никак ОК с факта, че всеки може да наднича в екрана им.

Често имам периоди, в които най-сполучливите реализации на проекти по работа съм осъществявал вкъщи след работно време. Има го и това, което може би доста художници биха потвърдили — а именно, че изобщо не обичам да показвам дадена творба (или друг творчески проект) преди тя да е готова поне за първоначален оглед. Творенето е интимен процес между човека и листа хартия (или съответния му дигитален еквивалент).

Представете си ако със съпругата или съпруга си сте решили “да работите за бебе” и на всеки опит около леглото ви се намират няколко приятели, които се надпреварват да дават акъл: “Не така, не от там! Това така няма да стане, дай да ти покажа как се прави!”.

Чувството, когато някой ви гледа, докато още творите, не е много по-различно, да ви кажа. Иде ви да станете, да им метнете един стол над главата и да изкрещите: “Млъкни, бе простак! Не е готово още!!!

Ето защо, най-добре е - ако сте в позиция да заявите желанията си, разбира се - още в началото да споделите, че предпочитате никой да не ви наднича в екрана. Ако директно не ви кажат, че сте "педераст", значи е минало добре.

Ако не е възможно в самото начало, може би след като малко се опознаете с хората на новото работно място, в даден момент ще можете да заявите, че настоящата подредба не ви е съвсем по сърце. Естествено, има и случаи, в които 20 души са нагъчкани в малък двустаен апартамент и просто няма какво да се направи.

Ако пък сте работодател и да кажем обзавеждате нов офис никак няма да е излишно да помислите по този въпрос с подредбата на бюрата и мониторите в името на комфорта на хората, с които ще работите. Не съм бил работодател и повечето такива хора сигурно си имат далеч по-големи грижи от кой къде го засърбяло и заболяло, но ако някой случайно се поинтересува, нека знае... Да, да, знам - и аз съм "педераст", нали?

 

Аналогична е и ситуацията с провеждането на интервюта

Навремето, когато учех психология, в университета ни обясняваха, че с пациент в клинична среда най-добре се разговаря ако го поставим да седне встрани от нас, а не срещу нас.

Знам, че на интервю за работа не малко значение има и това да поставим кандидата под леко напрежение, но сядането един срещу друг винаги създава усещането у човека, че е на изпит.

Аз, обаче, си мисля, че няма нищо лошо да го предразположим малко повече като го поставим да седне странично от нас. Кандидатът така или иначе най-вероятно вече е не малко притеснен от факта, че е на интервю и ако има акъл в главата, добре осъзнава, че е тук, за да бъде притеглен и измерен, така да се каже. Но пък, ако го предразположим да се поотпусне, може и по-лесно да се разговори, както и да “изтърве” неща от устата си, които би споделил само с човек, когото чувства малко по-близък. А тези неща понякога могат да ни помогнат по-лесно да се ориентираме за това що за птица е той и дали би се вписал добре в нашата фирма.

Друго нещо, което отчитам като грешка при някои интервюиращи, винаги е било наличието на случайно (може и не съвсем случайно) мотаещи се, влизащи и излизащи хора в помещението, където ме интервюират. В една от тези ситуации, например, трябваше да отговоря на въпроса с очакваната от мен заплата, а някъде в дъното на стаята на телефона си цъкаше някакъв 'калъф' от фирмата. Най-вероятно е ставало дума за едно прекрасно човешко същество, но когато (волно или неволно) го сложите в ролята на някой, който ни притеснява с присъствието си, не може да се очаква да си мислим много хубави неща за него в момента, нали? Как мога да съм сигурен, че той няма да се окаже бъдещ мой колега от отдела, работещ на сходна позиция и после да ме гледа накриво ако, да речем, се окаже че съм започнал на повече пари от него. Изобщо, не е добре заплатите да се обсъждат и знаят, но за това друг път.

В други случаи, най-често в агенции за подбор на IT-кадри, ми се е налагало да ме интервюират в обща заседателна зала, която обаче няма никакви стени и всички, които са във фоайето — включително и останалите, чакащи ред да “влязат” на интервю — чуват какво казваш. Не претендирам за дълбоко запознат с психологията по подбора на персонал, но момчета и момичета — не се прави така. Освен, разбира се, ако целта ви е максимално да поставите кандидата в стресова ситуация или пък да видите как се справя с говоренето пред хора, което в нашата сфера не е толкова масово.

И за финал, ако нищо не разбрахте от статията, то можете поне да си извадите няколко полезни съвета в случай, че толкова мразите някой човек и искате, давайки му заплата, да си платите удоволствието само за два-три месеца да му съсипете психическото здраве, а именно:

  1. На интервюто за работа го сложете срещу вас;
  2. Отворете всички врати на помещението, където ще го интервюирате и заповядайте на разни случайни хора да преминават през стаята и да се навъртат по коридорите;
  3. Карайте го да ви поговори на английски или друг чужд език и гледайте по време на всички важни въпроси, най-вече този за заплатата му, наистина да има поне още един случаен в стаята;
  4. Като го наемете на работа, сложете го в стая с много хора, ако може такива, които изобщо не му разбират от професията;
  5. Сложете го да работи с лице към някоя стена или прозорец;
  6. По този начин всички ще могат да му надничат в монитора, а и дори да няма желаещи, той постоянно ще има неприятното усещане за вперени в гърба му очи;
  7. Ако сте му дали творческа задача със срок за показване на първи вариант другата седмица, всеки ден поне веднъж минавайте зад гърба му (ако може още тъкмо като сяда на мястото си сутринта) и го питайте “Я да видя докъде си стигнал? Готово ли е? Що не е готово? Няма време! Кога ще е готово?”
  8. Ако ви отговори учтиво и любезно кога точно ще е готово, покажете му, че сте безкрайно недоволни и че сте очаквали вече да видите резултати. Не забравяйте и после да отидете в другата стая и да му се разсърдите, без той да подозира. Сърдете му се, докато можете, а като ви мине - не се отпускайте, опитайте да му се разсърдите още по-силно, за да му внушите накрая чрез телепатия, че е некадърник. Това неминуемо ще се инкорпорира и във вашата аура и той няма как да не се почувства последния нещастник на планетата, когато минава покрай вас.

Но ако след половин година не е напуснал или не ви е убил, дайте му медал и го пратете на минерални процедури в Павел Баня малко да си почине, а вие най-добре ходете да станете директор на затвор — ще ви ходи. Гласът на усмихнатата фармацевтка зад касата: "Дюрекс" от най-късите беше за вас, нали?"

Ако пък сте се издразнили на някой колега, който е от IT-отдела и постоянно ви се струва, че не работи достатъчно, че скатава и го раздава голямо гъзе, както и че сякаш не е честно вие да имате фиксирано работно време, а той да идва и тръгва, когато си иска — отидете при шефа, кажете да го уволни и поискайте да вършите и неговите задължения — разбира се, без какпка претенции за увеличение на вашата заплата, а просто ей-така. Защото сте добра душа, а пък и за да му е гадно на Вуте. Хора сме, все пак...

(София, юли 2015 г.)

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

28 June, 2017 - No Comments!

Да се усмихваш на хлебарките

Просто трябва да се огледате и съм сигурен, че и вие ще ги забележите. Появил се е нов вид зомбита. Съвременното зомби не е ухапан от мъртвец човек, а такъв, който по принцип също нещо го хапе, но не е много ясно точно какво. Подозирам, че е или щъркелът, или нещо по-лошо.

Скулптура на Gustav Vigeland в Осло (фрагмент)

Направете си експеримент. Бъдете в наистина добро настроение. Отидете на работното място. Ако имате такова, де. Ако ли не, просто прекарайте седмица-две в някой офис. Като се разминавате с хората по коридорите, усмихвайте им се най-искрено. На мен, например, не ми е трудно, тъй като това ми идва от вътре (да се усмихвам, не да ходя по офиси).

След като им се усмихнете, си направете статистика колко от хората ще ви отвърнат със същото. В моя случай, това се получава много рядко и е по-скоро изключение. Направете го и на улицата (не вадете изречението от контекста, че рискувате да ви арестуват за непристойно поведение). В повечето ситуации най-вероятно ще получите в отговор тъп овчи поглед. В най-добрия случай, разбира се. Може също така и да ви отвърнат с поглед от типа: “К’во ми се хилиш насреща, бе кретен?!”. Или просто да ви погледнат сериозно за секунда и да отвърнат поглед от вас сякаш сте нещо между нищо неразбиращо детенце, което живее в пълно безгрижие и лумпен, изтърван от лудницата. Ако сте мъж, на улицата може да ви помислят и за педераст, ако случайно пред погледа ви се изпречи друг мъж. Предполагам също, че по-смелите може и да ви бият. А по-хитрите направо да си ви наебат, да ме прощавате. Ако се усмихнете на мацка тип “кифленце”, забележете как първо ще ви забележи, а след секунда ще спрете да съществувате. Бъдете сигурни, обаче, че със сигурност е консумирала усмивката ви. Тук искам да поздравя пък другите мацки, които открито се радват на усмивката на непознат.

Предполагам, че е нормално за хората да смятат, че техните проблеми са по-важни от тези на другите. В едно интервю King Diamond беше казал, че човекът, който се е наредил за хот-дог и точно преди да дойде неговия ред, кетчупът свършва, се чувства не по-малко нещастен от семейството, което е загубило бебето си, например. Та, тогава, хич не е учудващо, когато видят колко сте усмихнат, хората да си помислят, че нямате никакви грижи на главата. А то, че не е така — не е, и вие много добре си го знаете. Ама просто сте един лъчезарен и позитивен човек, който не смята за нужно да хвърля сянката на грижите си върху всички останали, та да не би случайно на света да остане някой, който не е разбрал колко ви е трудно и че в момента не бива да ви закачат. Не. Вие сте си усмихнат и винаги намирате нещо хубаво в ежедневието си, което да ви зарадва.

И въпреки това, доста е съкрушително усещането при ситуации, в които влезеш някъде, усмихнеш се на някого, кажеш му здрасти, а оно те гледа като въглища и ти мълчи като пън. Много им е тежък животът на хората. И да знаете, че вие сте им виновни. Държат и вашето настроение да се изравни с тяхното. Не сте от една партия ако сте на кеф. Те са просто едни единици, които ходят на едно място, на което не искат да бъдат, за да правят нещо, което не искат да правят. Лошото е, че тая нагласа е заразна. Защото вие, на свой ред, като едни позитивни хора, не искате да ходите на мястото, където пасат кеселяците от гореспоменатото стадо. Ама пък, от друга страна, сте си безкраен оптимист и си го причинявате с нова надежда всеки ден. Така...

А сега си направете и друг офисен експеримент. Отдъхнете си за момент от това, с което се занимавате, надигнете глава и огледайте останалите. Обърнете внимание на това какво им е изражението, докато са потънали в работа. Гаранция ви давам, че констатацията ви ще премине от много намръщени физиономии, през безизразни лица, та чак до безкрайно измъчени, откровено отегчени или изтощени на вид хора. Но ще е цяло чудо да видите някой усмихнат, ей-така макар и съвсем леко. Говорим за времето, през което хората извършват работа, а не докато четат виц в интернет, например.

Това не го знаете, но докато си правехте последния експеримент, аз пък помолих всички останали да ви наблюдават докато вие самият работите. Поздравявам ви, защото и аз ви наблюдавах и видях, че се усмихвате на работата си! Но знаете ли какво ми казаха останалите за вас накрая? Че сте невменяем.

В този ред на мисли, не разбирам защо трябва да сме толкова сериозни, когато сме на работното си място. Всъщност — разбирам. Правим го най-често, за да е ясно на всички колко… каквото там сме решили, че трябва на всяка цена да им е ясно. Не става дума за потънал в креативни размисли човек. Говорим за това колко е важно да занимаваме другите със себе си. Дори когато не общуваме директно с тях. Но хора всякакви. Та и аз — един от тях. Моето мнение е, че ако се усмихваш на работата си, после и тя ще ти се усмихне. Но моята си е такава — творческа. Само да вметна, че някои от илюстрациите, над които се трудя, включват елементи като малки сладки, тлъсти и черни хлебарчици. Аз и на тях се усмихвам. Не защото обичам да ме лазят, а защото добре се вписват в конкретната композиция и постигат желания ефект.

Време е за още един експеримент. За него, обаче, предполагам, че даже не е нужно да правите наблюдения, а просто да извадите няколко примера от времето на трудовия си стаж до момента. Но тук и офис не ви трябва — на улицата е същото. Сещате ли се за онези, които ходят като директори по цял ден? Ако си направим статистика, най-често ще се окаже, че като директори ходят хората, които са най-далече от тази длъжност — и като професия, и като умения, както и като потенциал и качества. Амбициите… глупости - фантазиите, обаче, са голяма сила. И така, с всяка директорска крачка, която направят, те се отдалечават все повече от мечтата някога да бъдат директори (понякога, за жалост, стават и големи грешки и тогава Адът идва на земята). Ама, може пък и аз да съм тъп и нищо да не разбирам. Възможно е, все пак, тези хора много добре да си знаят, че никога няма да са на ръководна длъжност и точно затова да си създават тази паралелна реалност, където те, всъщност, са си баш директори — било то и за съвсем малко. Не докато са си на бюрцето и работят, а докато крачат по коридора. На път за кенефа, да речем. Колко е яко да се изсереш! Мощно! Точно както го правят директорите по цял свят! Нека да е и миризливо!

И точно там, клечащи над гърнето, докато с блаженство и топовни залпове се сбогуват с храната от снощната си вечеря (или пък с обяда, ако мелят по-бързо), фантазията им разцъфва в най-пълната си сила и из въздуха се разнася аромат на рози и виолетки. Цветчетата политат нагоре, подети от топъл летен вятър, таванът на WC-то става розово небе, тоалетната чиния се превръща в трон, в огнена колесница, дърпана от знойни кентаври, а възседналият я “директор” се понася над гори и полета, пълни с неговите трудещи се роби, които той шиба неумолимо със златния си камшик (директор сме, все пак, няма да се излагаме с евтини кожени бичове от SexWell), а те стенат и пъшкат и пълнят касичката му с милиарди левове. Но добре, че ги има пръдните, та да ни върнат рязко на земята. И така, всички тези директори в проекция, отново се озовават в тясната кабинка сред аромата на собствената си реалност. И какво да правят сега? Искат, не искат — позабършат сълзи и задник, обуят си потурите, измият си ръчичките и хайде обратно на бюрцето. Пък знае ли се, един ден… Защо ли се сещам как по неписан закон старите в казармата някакси трябва да гърчат новобранците, а новобранците като станат стари кучета — да правят същото със своите новобранци. За да не се чувстват минати от съдбата. Тоя тип хора си умират в ръчичките им някой ден да паднат други хора, върху които ежедневно да повръщат егото си и да издевателстват над тях. Може би и затова никой не ги прави директори. “Ха-ха”, скъпи мои! Земя на слепци.

И как после очаквате тези хора да отвърнат на малоумната ви, според тях, усмивка? Хич не им е до това. Не им се усмихвайте. Не ги подстрекавайте. Те ще искат да ви убият! Задето ви е хубав деня, задето се кефите на работата си и обичате дома си. Задето нещастието на другите не ви е необходимо като основна съставка, за да забъркате вашето добро настроение. И бъдете сигурни, следващия път, когато ги видите да се запътват към санитарния възел, че в главата си те го правят — убиват ви. По най-жесток начин. А който мечтае за нещо, то рано или късно се сбъдва. Няма нищо по-силно от мечтите. Жалкото е — но не за мен и вас, разбира се — че някои мечтаят на другите да им е винаги поне една идея по-зле, отколкото на тях. И го правят — като ви наврат в един офис с тях, на всяка ваша усмивка, получила отровен поглед, се пада по нещо умиращо във вас. Незнайно как, вие, обаче, без да се напъвате, намирате сили да сте усмихнати отново. Те да си мечтаят за нашата смърт (не физическа, а емоционална, разбира се). Ние пък ще си мечтаем за наши си, хубави работи:

  • красива илюстрация
  • доволни клиенти
  • морски полъх
  • чашка узо
  • пеперудата на прозореца
  • усмихнатият човек, който е дошъл на среща в офиса
  • петуниите на терасата вкъщи
  • продавачката на цветя със страхотното чувство за хумор
  • смешните задни лапички на нашата котка

…ама я почакай, ще кажете — това са все неща от реалността!

Браво и честито, казвам аз. Добре дошли! 🙂

И тогава, как пък на нас да не ни стане смешно, когато видим един панаир от хора, които са точно като живите мъртви. Нали се сещате как ходят зомбитата по филмите — най-често с един почти безжизнен и накуцващ крак? Бавно и в транс, с една единствена цел — да докопат мръвката, тоест — нас, да я ухапят и тя да стане като тях. Е, и нашите съвременни зомбита не са много по-различни, само че крачката им е една такава… как да ви кажа, някакси по-директорска. По-важна.

Вижте ги само, бе — в днешно време директорите май станаха повече от работниците. Дуят се като пуяци и се множат като роми от цигански произход. Интересно е как не се сблъскват челно по улицата, заети да изглеждат важно и сериозно. Всички те искат едно — да са по-различни, по-важни и по-свободни от останалите. И го правят — като си купуват телевизори, лаптопи, смартфони, със злоба се борят за повишение на заплатата — като всеки друг.

Можете да ги видите навсякъде. Сетете се за тези хора:

  • младият момък, който е гепил BMW-то на тате, за да повози гаджето и демонстративно да паркира пред… кварталното кафене, където с цялото си състояние от 5 лева и 10 стотинки (събирани с две седмици къртовски мързел) да почерпи момичето си шишенце количка и чашка кафенце и двамата да търкат дивана на кръчмата цели три часа; отличителен белег — държи се със сервитьорите, тъй както си мисли, че трябва да се държат английските лордове с прислугата си — отвратително
  • господин никой, по китайски да го наречем бай Хуй, който работи Бог знае какво, Бог зне къде, събрал 1000 лв. и завел жена си за 4 дни на Слънчев Бряг с ваучер от Грабо — в хотела, където никой не го познава, крачи важно-важно из фоайето с пешкир на рамото (май е бивша тениска) и гордо размахва космат шкембак на плажа. Там — на захабена хавлийка, точно някъде около вашия шезлонг. Краде ви от сянката на чадъра и на висок глас говори положително за себе си и отрицателно за всички останали. Нарича хората с шезлонзите “балъци” и не го притеснява, че около него е пълно с такива. Горд е и се хвали с ентерпреньорските си умения и новия супер-успешен стартъп, с който се е захванал — незабелязано да краде крушката от стълбището на четвъртия етаж на блока и да си я завинтва в банята
  • клиентът в магазина на опашката пред вас, който хвърля парите на касиерката като салам на куче
  • младото пишлеме, което се е лъснало с гъзарско костюмче от “Всички оферти” и луксозни мокасини от “Fashion Supreme”, търчи с чантичка с лаптопче и изражението му излъчва важността и сериозността на задачата му, на която всички вие — другите хора по улицата — сериозно му пречите, като му се мотате из краката. Шефът му е обещал повишение — незнайно с колко, незнайно дали и кога, а настоящата задача е много важна — да пусне числата на шефа в близкия тото пункт, че днес е последен срок! Но един ден…
  • сериозността на пича в банката, който е дошъл да внесе 50 кинта към двегодишния си кредит, изтеглен за нов телевизор — и той е лъснат като онзи от горната подточка, държи се отвисоко с жените на касата и очевидно им е сърдит, че го обират до шушка и го оставят само с 550 лв. до края на месеца. Гледате костюма му, предприемаческия му дух, гледате и себе си в отражението на стъклото на касата  — с къси дънкови панталонки, семпла тениска и невзрачна раничка на гърба, където незабелязано носите някакъв си там MacBook Pro и с облекчение си отдъхвате, че пичът е преди вас на опашката и няма да види как непринудено теглите пет бона от сметката си, за да ги прахосате безотговорно за безсмислено пътуване до Тенерифе — щеше да ви стане много гузно, а той сигурно щеше да ви убие после, нали?
  • front-end дивелъпъра в кавички, който не е съвсем наясно за какво служи css-a, но е сърдит на целия свят, че вече от пета работа го уволняват още след третия месец — отива на ресторант с приятели и на висок глас разправя как всичко е адски скъпо, сервитьорките обвинява в мързел (така че добре да го чуят), а каквото и да поръча — все не му е вкусно, както и все му е малко и грамажът не съответства на този, описан в менюто. Държи да изчисли всичко в сметката с калкулаторчето на смартфона си до стотинка и то три пъти, че да не го преебат случайно. Накрая ги хваща, че са надписали сметката с една филийка хляб и ги кара да я преизчислят. Казва на приятелите си, че е против да се оставя бакшиш “на тия”. Накрая си тръгва още по-недоволен, отколкото е дошъл, но поне е захранил резервоара си за производството на лайна на следващата сутрин… и с тях сигурно ще се раздели с нежелание, защото и те му се свидят
  • продавачката, на която сте й виновен, задето сте влезли да си пазарувате от нейния магазин и да й отваряте излишна работа по никое време за едното нищо (тя, всъщност, не знае, че сте влезли за бутилка Джони и бонбони Рафаело - както обича да обобщава Ути в края на рецептите си: "Само за 175 лв. и 90 стотинки" - е, вие си излизате в търсене на по-любезен магазин и тя така и нищо не рзбира)
  • тлъстият тулуб на тротоара, който ви вижда, че сте с две тежки торби в едната ръка и трета в другата, но върви право срещу вас и не се отмества — правите го вие, за да не ви отнесе
  • излизате от магазина и задържате вратата, за да може да мине жената, която иска да влезе да си напазарува — тя не ви благодари, не поема дръжката на вратата, не ви погледжда, а директно си влиза, все едно вие и без друго сте длъжен да й служите. От една страна се чувствате като портиер, от друга — осъзнавате, че не сте такъв и че току-що са ви преебали с 5 кинта

Сигурно се сещате и за други такива.

То, разбира се, си е тяхна работа — кой за какъв се взема. Но, докато още има време, моля ви… някой да ги предупреди, че тоалетната хартия скоро ще свърши, а и като гледам — лайната вече полетяха към вентилатора. Аз изчезвам, макар че май е късно. Но нищо. Аз и осран мога да си се усмихвам!

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/

12 June, 2017 - No Comments!

Салата със свински бут и червено цвекло

Тази салатка е подходяща, или за разяждане, или за случаите, в които сте позакъснели с вечерята и не искате да си натоварвате стомаха с тежки храносмилателни процеси час-два преди лягане. Резултатът е много вкусен, но е възможно леко чувство на глад след като си хапнете от нея (зависи, разбира се, какво количество сте опаткали).

Продуктите, които ще ви трябват, са изброени по-долу. Ако, обаче, ви мързи да четете, за по-лесно можете да се ориентирате за повечето от тях по следващите няколко снимки:

За салатата:

  • 1–2 чушки, колкото по-шарени, толкова по-приятно за окото
  • Половин връзка маруля
  • 1–2 домата
  • Пресен лук, пресен чесън (ако имате, ако ли не — може и със стар чесън)
  • Пушен свински бут (колкото ви се иска)
  • Маслини, пълнени с бадем
  • Пресен копър и магданоз
  • 1/2–1 глава червено цвекло
  • Черен пипер, сол

По-засукани продукти: има (тези за дресинга, тъй като имам някои любими марки, които ползвам, но всеки може да си ги замени и с по-обикновени от същия вид). Та…

За дресинга:

  • Сока от половин лимон
  • Соев сос с по-малко сол Kikkoman
  • Чеснов сос Heinz
  • Горчица с лек вкус Heinz
  • Майонеза украинска
  • Черен пипер, сол
  • Зехтин (1 с.л.)
  • Мед (само по желание и ако сте добре със стомаха, тъй като комбинацията му с горчицата води към риск от леки киселини — 1 чаена лъжичка)

Златно правило за по-вкусни гозби при мен винаги е имало и то се изразява в задължителното включване на добро настроение по време на готвенето. В случая си го осигурих със следните две съставки: хубава музика…

…и “едно малко” за отскок:

И така, да запрятаме ръкави.

Зарзавата го кълцаме с едрина, средно аритметична от предпочитанията на всеки от “домашните ни”, за да няма сърдити, падащи връзки маруля от нечия уста, оплескан килим или пък задавили се с ластичките, с които са били вързани пресния лук, чесън, копър или магданоз.

От краткия ми опит като помощник готвач в рибен ресторант (ако сте били студент в София, сигурно ще знаете за “Рибката” (или “Делфинчето”, както още е популярен) в Студентски град) научих някои неща, а едно от тях, което упорито се е загнездило в практиката ми, е нещо, което обикновено се прави със стария лук за шопската салата…

…само че аз го правя с всичко, което нарязвам. А именно — посолявам накълцаните зеленчуци, размачквам ги и ги оставям така за няколко минути да поемат. Така се овкусяват по-добре. В някои случаи, освен сол, ръся ги и с малко черен пипер на същия принцип.

Когато чушките, марулята, пресния лук и чесън и доматът са вече в купата, можем смело да настържем червеното цвекло. Тук можем да разбъркаме всичко. После режем маслините, както са си с бадема вътре, на шайбички и ги пльоскаме при останалите неща.

Време е да си смесим продуктите за соса/дресинга в малка купичка. Не съм посочил точни количества за повечето от тях, тъй като аз слагам всичко на око.

Забележка относно лимона: когато го изстисквам, не се притеснявам после да сложа в салатата и парчета от месестата му част, понеже като се омешат с останалите продукти, става даже много приятно ако човек сдъвче някои от тях без да очаква и за неподозиращия това е вкусен прилив на свежест. С две думи — приятна и апетитна изненада по средата на хапването (или когато там ви се случи да попаднете на тези парченца). Освен изцедения сок за дресинга, също така нарязвам и две-три резенчета в самата салата, за да може допълнително да си пускат ароматец когато накрая оставим салатата да попрестои в хладилника.

Та, изсипваме готовия дресинг в купата за салата и накрая нарязваме копъра и магданоза. Аз лично си отделям колкото клончета ми трябват от всяка подправка, подреждам си ги едно върху друго и ги режа заедно. Ще видите от моите снимки, че забравих за свинския бут, който беше добре да сложим преди да залеем със сосчето. Също е възможно и да забележите, че не съм сложил кой знае колко много от него. Това изобщо не беше нарочно и изобщо не ми хареса, но се оказа, че със залюхания си акъл, когато ходих до магазина, си мислех, че вкъщи има достатъчно пушен бут, а накрая се оказа… както и да е.

За финал, ако искате, можете допълнително да овкусите с още малко зехтин и соев сос като преди това посолите и сложите черен пипер върху всичко, което сме изсипали. Оставяме в хладилника поне за половин час. Може да ви се прииска да разбъркате нещата, но аз го правя чак когато сервирам.

Та, време е да сервираме с питие по наш избор и да си кажем “Наздраве!”

Ето и единствения разочарован, който не получи нищо от салатата, колкото и да обича маслини, които, обаче, бяха много солени и по тази причина крайно неполезни за здравето му:

"Пак нищо не получих..."

Привет! Аз съм Юли. Ако ви е харесало прочетеното тук, черпете ме енда бира. А може и нещо по-силно, ако смятате, че е крайно време вече да ходя да си лягам, та да спра да пиша глупости. /Като цъкнете на бутона, ще се опитват да ви убеждават, че парите, които дарите, ще отидат за кафе - не им вярвайте/